В тронната зала оркестърът, скрит в галерията за менестрелите, започна да свири „Господ да пази краля“. Лидия погледна към високия вход, охраняван от позлатени гиганти. Двама слуги вървяха отзад, единият носеше златен жезъл, а другият — сребърен. Кралят и кралицата влязоха величествено, като леко се усмихваха. Качиха се на подиума и застанаха пред двата трона, а свитата им се нареди под тях.
Кралица Мери носеше рокля от златен брокат и корона със смарагди. Не е красавица, каза си Лидия, но твърдят, че кралят я обожава. Навремето била сгодена за по-големия му брат, който починал от пневмония, и тогава прехвърлянето й към следващия наследник на трона изглеждаше просто политически ход. Всички вече знаеха обаче, че тя е добра кралица и добра съпруга. Лидия много искаше да я познава лично.
Започнаха представянията. Една по една съпругите на посланиците пристъпваха напред, правеха реверанс на краля, после на кралицата и отстъпваха. След това бе ред на посланиците, облечени с пъстри униформи като от комедия, освен посланика на Съединените щати, който беше с черно вечерно облекло, сякаш за да напомни на всички, че американците не вярват особено в подобни глупости.
Докато церемонията продължаваше, Лидия огледа залата — аления сатен по стените, героичните фризове под тавана, огромните полилеи и хилядите цветя. Тя обичаше великолепието, церемониите, красивите дрехи и сложните ритуали; те едновременно я вълнуваха и успокояваха. Срещна погледа на херцогинята на Девъншир, главната придворна дама, и размениха дискретни усмивки. Забеляза и Джон Бърнс, социалиста президент на търговския съвет, и се развесели от екстравагантната златна бродерия на официалния му мундир.
Когато парадът на дипломатите приключи, кралят и кралицата седнаха на троновете си. Кралското семейство, дипломатите и висшите благородници последваха примера им. Лидия и Уолдън, заедно с по-дребните аристократи, трябваше да останат прави.
Най-сетне започна представянето на дебютантките. Всяка една спираше точно пред тронната зала, където слуга поемеше шлейфа от ръката й, за да го изпъне зад нея. Тогава тя започваше безкрайния си път по червения килим към троновете, пред очите на всички. Ако едно момиче успееше да изглежда грациозно и спокойно тук, значи можеше да го направи навсякъде.
Когато наближеше подиума, дебютантката подаваше поканата си на лорд шамбелана, който прочиташе името й. После тя правеше реверанс на краля, а след това на кралицата. Според Лидия малко момичета успяха да го изпълнят елегантно. Тя самата си беше дала много труд да накара Шарлът да се упражнява: вероятно и другите майки се бяха сблъскали със същия проблем. След реверансите дебютантката отминаваше, като внимаваше да не обръща гръб на троновете, докато не потъне напълно в навалицата от зрители.
Момичетата следваха така бързо едно след друго, че имаше опасност да настъпят шлейфовете си. На Лидия церемонията й се стори недостатъчно индивидуална и по-повърхностна, отколкото преди. Тя самата бе представена на кралица Виктория по време на сезона през 1896-а, година след като се омъжи за Уолдън. Старата кралица тогава не седеше на трон, а на висок стол, което създаваше впечатлението, че стои права. Лидия беше изненадана колко дребна е тя. Тогава трябваше да целуне ръката й, а сега тази част беше изключена от церемонията, вероятно за да се спести време. Така дворецът приличаше на фабрика за производство на максимален брой дебютантки за възможно най-кратък срок. Все пак днес момичетата нямаше да усетят разликата, а дори и да я усетеха, едва ли щеше да ги интересува.
Внезапно на входа се появи Шарлът. Слугата разпъна шлейфа й, после леко я побутна и тя тръгна по червения килим с вдигната глава. Изглеждаше съвсем спокойна и уверена. „За този момент живях“, помисли си Лидия.
Момичето пред Шарлът тъкмо правеше реверансите си — и тогава се случи немислимото.
Вместо да се изправи след реверанса, дебютантката погледна краля, протегна ръце в умолителен жест и извика силно:
— Ваше Величество, за бога, спрете да измъчвате жените!
„Суфражетка“, каза си Лидия.
Веднага стрелна с поглед дъщеря си. Шарлът се беше заковала на място, на половината път до подиума, и се взираше в сцената с посивяло от ужас лице.
Тишината в тронната зала продължи само част от секундата. Двама придворни кавалери реагираха първи. Изтичаха напред, хванаха момичето за ръцете и го изведоха съвсем безцеремонно.
Кралицата се беше изчервила, но кралят успя да запази невъзмутимо изражение. Лидия отново погледна към дъщеря си и си каза: „Защо точно тя трябваше да е следващата?“.