— Да, така е — прекъсна го Уолдън. Чърчил бе на път да изпадне в театралничене, а той нямаше намерение да слуша речи. — Ние, консерваторите, от доста време се тревожим заради германския милитаризъм. А сега, в последния момент, вие ми казвате, че сме били прави.
Чърчил остана невъзмутим.
— Германия ще нападне Франция. Почти сигурно е. Въпросът е дали ние ще помогнем на Франция.
— Не — отвърна Уолдън изненадан. — Министърът на външните работи ни увери, че не сме поемали ангажименти към Франция…
— Разбира се, сър Едуард е бил откровен… — каза Чърчил. — Но все пак греши. Нашите отношения с Франция са от такова естество, че няма как да стоим настрана и да гледаме как Германия я завладява.
Уолдън беше шокиран. Либералите убеждаваха всички, включително и него, че няма да въвлекат Англия във война, а сега един от техните водещи министри твърдеше точно обратното. Двуличието в политиката беше вбесяващо, но Уолдън забрави за него, когато се замисли за последиците от една война. Мислеше за младите мъже, които познаваше и които щяха да идат на фронта: търпеливите градинари в парка му, дръзките момчета от прислугата, отпуснатите ленивци в клубовете по „Сейнт Джеймс“… после го споходи друга мисъл, много по-смразяваща, и той попита:
— Но можем ли да победим?
Чърчил доби печален вид.
— Не мисля.
Уолдън се втренчи в него.
— Господи, какво сте направили?
Чърчил веднага мина в защита:
— Целта ни беше да избягваме войната, а няма как да следваш тази политика и същевременно да се въоръжаваш до зъби.
— Явно все пак не сте успели да избегнете войната.
— Все още се опитваме.
— Но смятате, че ще се провалите.
Чърчил за миг се наежи, но после преглътна гордостта си:
— Да.
— Тогава какво ще стане?
— Ако Англия и Франция заедно не могат да победят Германия, тогава ще ни трябва друг съюзник, трета страна: Русия. Ако Германия е разделена и се бие на два фронта, ще можем да победим. Руската армия е некомпетентна и корумпирана, разбира се — както всичко в онази страна, — но това няма значение, стига да привлекат към себе си част от силите на Германия.
Чърчил добре знаеше, че Лидия е рускиня, обаче с типичната си нетактичност не се смути да говори така за страната й в нейно присъствие, но Уолдън подмина това, защото беше силно заинтригуван от думите му.
— Русия вече има споразумение с Франция — каза той.
— То не е достатъчно — отвърна Чърчил. — Ако Франция стане жертва на агресия, Русия е длъжна да се бие, но сама трябва да реши дали в конкретния случай Франция е жертва на агресор. Когато войната започне, и двете държави ще твърдят, че са жертви. Затова споразумението в общи линии задължава Русия да воюва само ако тя реши така. На нас ни е нужно тя да заяви твърдо, че ще е на наша страна.
— Не си ви представям да си стискате ръцете с царя.
— Значи ни подценявате. За да спасим Англия, ще преговаряме и с дявола.
— Привържениците ви няма да одобрят подобно нещо.
— Те няма да разберат.
Уолдън виждаше накъде води всичко това и перспективата беше вълнуваща.
— Какво сте намислили? Тайно споразумение? Или неписано съглашение?
— И двете.
Уолдън го погледна с присвити очи. „Младият демагог може и да има нещо в главата — рече си — и то да не работи в мой интерес. Значи либералите искат тайно споразумение с царя въпреки омразата на англичаните към бруталния режим в Русия — но защо ми го казва? Ясно е, че искат някак да ме въвлекат в това. Но с каква цел? За да хвърлят вината върху консерваторите, ако всичко се обърка? Ще им трябва доста по-умел конспиратор от този Чърчил, за да ми заложат подобен капан.“
— Продължавайте — рече Уолдън.
— Започнах флотски преговори с руснаците, успоредно с нашите военни преговори с Франция. Известно време нещата не вървяха добре, но вече стават по-сериозни. Един млад руски адмирал ще дойде в Лондон. Казва се княз Алексей Андреевич Орлов.
— Алекс! — възкликна Лидия.
Чърчил я погледна.
— Мисля, че е ваш роднина, лейди Уолдън.
— Да — каза тя и по неизвестна за Уолдън причина се смути. — Той е син на по-голямата ми сестра, което го прави мой… братовчед?