— Единственото, което е можела да стори, предполагам — отвърна Уолдън.
— Какъв срам за семейството — рече Джордж. — Няма да видим пак Блумфийлд в двора поне две-три поколения.
— Надали ще ни липсват.
— Така е.
Уолдън видя Чърчил да си проправя път през тълпата към тях. Беше му писал за разговора си с Алекс и той нямаше търпение да обсъдят следващата стъпка — но не и тук. Графът извърна поглед с надеждата, че Чърчил ще схване намека. Трябваше да се досети обаче, че подобно деликатно послание ще остане незабелязано.
Чърчил се приближи право към него.
— Може ли да поговорим?
Уолдън погледна брат си. Джордж беше добил ужасено изражение. Уолдън го изгледа примирено и стана.
— Да отидем в картинната галерия — предложи Чърчил.
Уолдън го последва.
— Предполагам, и вие ще ми кажете, че протестът на суфражетката е по вина на либералната партия.
— Вероятно — отвърна Уолдън. — Но не за това искате да говорим.
— Така е.
Двамата тръгнаха един до друг по дългата галерия.
— Не можем да признаем Балканите за руска сфера на влияние — заяви Чърчил.
— Опасявах се, че ще кажете това.
— За какво са им Балканите? Като оставим настрана всички глупости за славянски национализъм.
— Искат достъп до Средиземноморието.
— Това би било от полза за нас, ако те са ни съюзници.
— Точно така.
Стигнаха до края на галерията и спряха.
— Има ли някакъв начин да им дадем подобен достъп, без да преначертаваме картата на Балканския полуостров? — попита Чърчил.
— Мислих по въпроса.
Чърчил се усмихна.
— И имате контрапредложение.
— Да.
— Да го чуя.
— Говорим за Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Ако им дадем тези морски пътища, те няма да имат нужда от Балканите. Предполагам, че морският коридор между Черно море и Средиземноморието може да бъде обявен за международни води със свободен достъп на кораби от всички държави, гарантиран съвместно от Русия и Англия.
Чърчил пак започна да крачи бавно и замислено. Уолдън тръгна до него, чакаше отговора му.
— Този коридор трябва да е международен във всички случаи — рече най-сетне Чърчил. — Вие казвате да предложим, като на концесия, нещо, което, така или иначе, искаме да стане.
— Да.
Чърчил го погледна и внезапно се усмихна.
— Когато опре до макиавелистки маневри, английската аристокрация няма равна. Добре. Предложете го на Орлов.
— Няма ли да го обсъдите в кабинета?
— Не.
— Дори с министъра на външните работи?
— Не на този етап. Руснаците със сигурност ще поискат да променят предложението — ще настояват за подробности, как ще бъде приложена гаранцията например, — затова ще поставя въпроса пред кабинета, когато всичко е напълно уточнено.
— Разбира се. — Уолдън се зачуди точно колко са уведомени министрите за техните планове. Чърчил също беше макиавелист. Какво ли се криеше зад всичко това?
— Къде е Орлов в момента? — попита Чърчил.
— В трапезарията на дипломатите.
— Да идем да говорим с него.
Уолдън поклати глава и си помисли, че хората с право обвиняват Чърчил в импулсивност.
— Сега не е моментът.
— Не можем да чакаме подходящ момент, Уолдън. Всеки ден е от значение.
„Ще е нужен някой по-голям от теб, за да ме сплаши“, помисли си Уолдън и отвърна:
— Ще трябва да оставите това на моята преценка, Чърчил. Ще го кажа на Орлов утре сутрин.
Чърчил изглеждаше готов да спори, но видимо се овладя и рече:
— Е, предполагам, че Германия няма да обяви война тази нощ. Така да бъде. — Погледна си часовника. — Ще тръгвам. Дръжте ме в течение.
— Разбира се. Довиждане.
Чърчил слезе по стълбището, а Уолдън се върна в трапезарията. Гостите вече се разотиваха. Кралят и кралицата се бяха оттеглили, всички се бяха нахранили и нямаше защо да стоят повече. Уолдън събра семейството си и го поведе по стълбите. Откриха Алекс в голямата зала.
Дамите се отправиха към гардеробната, а Уолдън помоли един от прислугата да извика каретата му.
„Общо взето — рече си той, докато чакаше, — вечерта мина доста успешно.“
„Мол“ напомняше на Феликс за улиците на стара Москва. Беше широк и прав булевард, който започваше от Трафалгар Скуеър и стигаше до Бъкингамския дворец. От едната му страна имаше величествени къщи, включително дворецът „Сейнт Джеймс“, а от другата бе паркът „Сейнт Джеймс“. Каретите и автомобилите на големците се точеха и по двете платна до средата на булеварда. Шофьори и кочияши се облягаха на превозните си средства, прозяваха се, пристъпваха от крак на крак и чакаха да ги извикат в двореца, за да вземат своите господари и господарки.