Каретата на Уолдън стоеше откъм страната на парка. Кочияшът им, със синьо-розовата ливрея на рода Уолдън, застанал до конете, четеше вестник на светлината от лампата на каретата. На няколко метра от него, в мрака на парка, се криеше Феликс и го наблюдаваше.
Феликс беше отчаян. Планът му отиваше по дяволите.
Не беше разбрал разликата между английските думи „кочияш“ и „лакей“ и съответно не разбра добре обявлението в „Таймс“ за призоваването на каретите. Беше решил, че кочияшът ще чака до портата на двореца, докато оттам излезе господарят му, а после ще изтича да докара каретата. Планираше в този момент да го повали, да свали ливреята му и да подкара сам каретата към двореца.
Но всъщност стана така, че кочияшът беше до каретата си, а лакеят чакаше до портата на двореца. Когато извикаха каретата, лакеят щеше да дотича при кочияша и заедно щяха да идат да вземат своите пътници. Което означаваше, че Феликс трябваше да повали двама души, а не един, но по-трудното беше необходимостта да се направи съвсем потайно, за да не види никой от стотиците слуги по булеварда какво се случва.
Тъй като беше осъзнал грешката си преди няколко часа, той обмисли проблема, докато наблюдаваше как кочияшът говори с колегите си, оглежда един ролс-ройс наблизо, игра на нещо с дребни монети и чисти прозорците на каретата. Вероятно бе най-разумно да изостави този план и да убие Орлов друг ден.
Но дори мисълта за това му беше противна. Първо, не се знаеше дали ще изскочи друга възможност. И второ, той искаше да го убие сега. Очакваше изстрела, начина, по който ще падне князът; беше съчинил даже кодираната телеграма, която ще изпрати на Улрих в Женева; беше си представял вълнението в малката печатница и заглавията на вестниците по целия свят, а после и последната революционна вълна, която ще залее Русия. „Не мога да го отлагам повече — каза си. — Искам да стане сега.“
Междувременно един младеж със зелена ливрея се приближи до кочияша на Уолдън и попита:
— Как сме, Уилям?
Значи кочияшът се казваше Уилям.
— Даяним някак, Джон.
Феликс не разбра това.
— Нещо ново? — попита Джон.
— Аха, революция. Кралят казва, че догодина всички кочияши ще влизат в двореца на вечеря, а контетата ще чакат на „Мол“.
— А, харесва ми.
— И на мен.
Джон отмина.
„Мога да се отърва от Уилям — рече си Феликс, — но какво ще правя с лакея?“
Той започна да премисля вероятната поредица от събития. Уолдън и Орлов ще излязат на входа на двореца. Портиерът ще извика лакея на Уолдън и той ще изтича към каретата, която бе на около четиристотин метра оттам. Лакеят ще види Феликс облечен като кочияша и ще вдигне тревога.
Ами ако лакеят дойде и установи, че каретата вече не е там?
Ето, това е!
Лакеят ще се запита дали не е сбъркал мястото. Ще започне да се оглежда и да я търси почти в паника. Накрая ще признае поражението си и ще се върне към двореца, за да каже на господаря си, че не може да намери каретата. Дотогава Феликс вече ще я кара през парка, заедно със собственика й.
Да, можеше да стане!
Беше по-рисковано от предишния план, но все пак можеше да стане.
Нямаше време да му мисли повече. Първите двама или трима лакеи вече тичаха по „Мол“. Ролс-ройсът пред каретата на Уолдън потегли, а Уилям си сложи шапката.
Феликс се появи от храстите, тръгна към него и извика:
— Хей! Уилям.
Кочияшът го погледна смръщен.
Феликс му закима трескаво.
— Ела, бързо!
Уилям сгъна вестника си, поколеба се, но тръгна бавно към него.
Феликс позволи на напрежението, което изпитваше, да прозвучи като паника в гласа му.
— Ела да видиш! — рече той, сочейки към храстите. — Знаеш ли нещо за това?
— За кое? — попита объркан Уилям. Приближи се и се вгледа накъдето сочеше Феликс.
— Това — Феликс извади револвера. — Ако гъкнеш, ще те застрелям.
Уилям беше ужасѐн. Феликс виждаше бялото на очите му в сумрака. Кочияшът беше едър, но по-стар от него. „Ако направи някоя глупост и оплеска всичко, ще го убия“, закани се Феликс свирепо.