— Тръгвай — заповяда той.
Мъжът се поколеба.
„Трябва да го отдалеча от светлината.“
— Тръгвай, копеле такова!
Уилям пое към храстите и Феликс го последва. Когато се отдалечиха на петдесетина метра от булеварда, той заповяда:
— Спри.
Уилям спря и се обърна.
„Ако ще се бие, сега е моментът“, каза си Феликс и му нареди:
— Съблечи се.
— Какво?
— Събличай се.
— Ти си луд — прошепна Уилям.
— Точно тъй — луд съм! Сваляй дрехите!
Уилям се поколеба.
„Дали, ако го застрелям, ще дотичат хора, или храстите ще заглушат изстрела? Ще мога ли да го убия, без да направя дупка на униформата? Дали ще успея да му сваля ливреята и да избягам, преди някой да е дошъл?“
Феликс вдигна револвера.
Уилям започна да се съблича.
Феликс чуваше оживлението по „Мол“: автомобили тръгваха, хамути подрънкваха, копита тропаха, мъже си подвикваха един на друг и на конете. Всеки момент лакеят щеше да дотича за каретата на Уолдън.
— По-бързо! — нареди Феликс.
Уилям се съблече по бельо.
— И останалото — рече Феликс.
Кочияшът се поколеба и Феликс вдигна револвера.
Уилям съблече долната риза, свали гащите и остана чисто гол и треперещ от страх, като прикриваше гениталиите си с ръце.
— Обърни се — нареди Феликс.
Уилям се подчини.
— Легни по лице към земята.
Уилям го направи.
Феликс свали пистолета. Съблече бързо палтото и шапката си, облече ливреята и нахлупи цилиндъра, който кочияшът беше хвърлил на земята. За бричовете и белите чорапи се поколеба, но реши да ги остави: когато седнеше на капрата, никой нямаше да забележи панталоните и ботушите му, особено на смътната светлина на уличните лампи.
Прибра револвера в джоба на своето палто, сгъна го и го стисна под мишница. Събра и дрехите на Уилям на вързоп.
Кочияшът понечи да се огледа.
— Не мърдай! — рече рязко Феликс и бавно се отдалечи.
Тъй като беше гол, Уилям щеше да остане известно време там, преди да се опита да се върне незабелязано в къщата на Уолдън. Крайно невероятно беше да съобщи, че са му откраднали дрехите, преди да се е сдобил с други, освен ако не бе съвсем безсрамен. Разбира се, ако знаеше, че Феликс ще убие княз Орлов, можеше да прати скрупулите по дяволите — но как би могъл да се досети?
Феликс набута дрехите му под един храст и излезе на осветения булевард.
Този бе моментът, когато нещата можеха да се объркат. Досега той беше просто един съмнителен тип, който се спотайваше в храстите, но вече бе измамник. Ако някой от приятелите на Уилям — Джон например — се приближеше и го видеше, играта щеше да свърши.
Той се качи бързо на капрата, сложи палтото до себе си, нагласи цилиндъра, освободи спирачката и пришпори конете. Каретата пое по булеварда.
Феликс въздъхна с облекчение. „Стигнах дотук — рече си. — Ще убия Орлов!“
Оглеждаше тротоарите за тичащ лакей със синьо-розова ливрея. Възможно най-лошият вариант беше лакеят на Уолдън да го види сега, да познае цветовете и да скочи отзад на каретата. Феликс прокле автомобила, който спря пред него и го накара да дръпне юздите. Огледа се нервно. Нямаше и следа от лакея. След миг пътят се отвори и той продължи.
В края на булеварда, до двореца, забеляза празно пространство вдясно, от далечната на парка страна. Лакеят щеше да мине по отсрещния тротоар и нямаше да види каретата. Феликс спря на мястото и спря конете.
Слезе от капрата и застана до впряга, като наблюдаваше отсрещния тротоар. Питаше се дали ще излезе жив от всичко това.
Според първоначалния му план съществуваше голяма вероятност Уолдън да се качи в каретата, без да погледне кочияша, но сега със сигурност щеше да забележи, че лакея го няма. Портиерът на двореца щеше да отвори вратата на каретата и да дръпне стълбичката. Дали Уолдън щеше да спре и да заговори кочияша, или щеше да отложи въпросите, когато стигнат до къщата? Ако все пак го заговореше, Феликс трябваше да отвърне и гласът му щеше да го издаде. „Какво ще правя тогава? — запита се той. — Ще застрелям Орлов до входа на двореца и ще си понеса последствията.“
Видя лакея със синьо-розовата ливрея да тича по другия тротоар на булеварда.
Феликс скочи на капрата, освободи спирачката и подкара към двора на Бъкингамския дворец.