Имаше опашка. Пред него красиви жени и добре охранени мъже се качваха в каретите и автомобилите си. Зад него, някъде по булеварда, лакеят на Уолдън търчеше напред-назад и търсеше каретата. След колко ли време щеше да се върне?
Дворцовата прислуга имаше ефикасна и бърза система за качване на гостите по превозните им средства. Щом гостът се качеше, слугата викаше на собствениците на следващата карета или автомобил, а друг слуга обявяваше третите.
Опашката се придвижваше и един слуга се приближи до Феликс.
— Граф Уолдън — съобщи Феликс и слугата влезе вътре.
„Дано излязат по-скоро“, помисли си Феликс.
Опашката се смаляваше бързо и сега пред него имаше само един автомобил. „Дано не стане засечка“, молеше се той. Шофьорът отвори вратите на възрастна двойка и колата потегли.
Феликс приближи каретата до входа, но я спря малко по-напред, за да е извън светлината, която струеше от двореца, и с гръб към вратите.
Зачака, без да смее да се огледа.
Чу младо момиче да казва на руски:
— Колко дами ви предложиха брак тази вечер, братовчеде Алекс?
Струйка пот се стече в окото на Феликс и той я избърса с опакото на дланта си.
— Къде е лакеят, по дяволите? — попита мъжки глас.
Феликс посегна към джоба на палтото до себе си и напипа дръжката на револвера. Оставаха му шест изстрела.
С крайчеца на окото си зърна един дворцов прислужник да се спуска напред и след миг чу как той отвори вратата. Каретата се разлюля леко, когато някой се качи в нея.
— Уилям, къде е Чарлз?
Феликс се напрегна. Имаше чувството, че усеща как погледът на Уолдън се забива в темето му. От каретата се чу гласът на момичето:
— Хайде, татко.
— Старият Уилям започва да оглушава — промърмори графът и се качи в каретата. Вратата се затръшна.
— Тръгвай! — извика дворцовият прислужник.
Феликс издиша и потегли.
За миг му прималя от облекчение. После, докато насочваше каретата към изхода, усети прилив на въодушевление. Орлов беше в ръцете му, затворен в кутията зад него, като животно в клетка. Вече нищо не можеше да му попречи.
Пое към парка.
Държеше юздите с дясната си ръка, а лявата напъха в левия ръкав на палтото си. След това прехвърли юздите в нея и напъха и дясната. Изправи се и вдигна палтото към раменете си. Бръкна в джоба и напипа револвера.
Пак седна и уви шал около врата си.
Беше готов.
Сега трябваше да избере подходящ момент.
Разполагаше само с няколко минути. Домът на Уолдън се намираше на километър и нещо от двореца. Беше изминал пътя с велосипеда предната вечер, за да разузнае. Откри две подходящи места, където имаше улична лампа, която щеше да освети жертвата му, и храсталак наблизо, за да изчезне в него след убийството.
Първото място беше на петдесетина метра напред. Когато наближи, видя мъж с вечерно облекло да спира под лампата, за да запали пурата си. Отмина го.
Второто място беше зад завой на пътя. Ако и там имаше някого, Феликс просто щеше да рискува и да го застреля, ако се наложи.
Шест куршума.
Видя завоя. Пришпори леко конете. От каретата се чу смехът на момичето.
Стигнаха до завоя. Нервите му бяха изпънати като струни на пиано.
Сега.
Дръпна юздите и спирачката. Конете се препънаха, каретата се раздруса и рязко спря.
Отвътре се чу женски писък и мъжки вик. Нещо в гласа на жената го смути, но нямаше време да се чуди какво е. Скочи на земята, дръпна шала над носа си, извади револвера от джоба си и го вдигна.
Изпълнен с ярост и сила, той отвори отривисто вратата на каретата.
Четвърта глава
Една жена извика и времето спря.
Феликс познаваше този глас, който го връхлетя като мощен удар. Скова се от изненада.
От него се искаше да открие Орлов, да насочи оръжието, да дръпне спусъка, да стреля отново за всеки случай, да се обърне и да се шмугне в храстите…
Вместо това погледна към жената, която беше извикала, и видя лицето й. Беше стряскащо познато, сякаш го бе видял за последно вчера, а не преди деветнайсет години. Очите й бяха разширени от страх, а малката й червена уста бе широко отворена.
Лидия.
Той стоеше до вратата на каретата, зинал под шала, с насочено наникъде оръжие, и си мислеше: „Моята Лидия — тук, в тази карета…“.