— Не и когато си гол. — Тя беше в настроение за размисли. — Преди да те срещна, мъжките тела ми бяха интересни, но се преструвах, че не е така, дори пред себе си. После се появи ти и аз просто не можех вече да се преструвам.
Той близна вътрешната страна на бедрото й и тя потрепери.
— Правил ли си това с друго момиче?
— Не.
— И ти ли се преструваше?
— Не.
— Мисля, че някак го разбрах. Има нещо в начина, по който изглеждаш, нещо диво и свободно, като животно, не се подчиняваш на никого, просто правиш каквото искаш.
— Никога досега не съм срещал момиче, което би ми позволило.
— Всички биха го искали. Всяко момиче би го искало.
— Защо? — попита той егоистично.
— Защото лицето ти е толкова жестоко, а очите — така нежни.
— Затова ли ми позволи да те целуна в книжарницата?
— Не съм ти позволила — нямах избор.
— Можеше да извикаш за помощ след това.
— Тогава исках само да го направиш отново.
— Сигурно съм се досетил каква си всъщност.
Сега беше неин ред да бъде егоистична.
— И каква съм всъщност?
— Студена като лед на повърхността и гореща като ада отдолу.
Тя се изкикоти.
— Аз съм голяма актриса. Всички в Санкт Петербург ме мислят за добро момиче. Държа се като пример за по-младите от мен, също като Ана Каренина. Сега, когато вече знам колко съм лоша, ще трябва да се преструвам два пъти повече на девственица.
— Не можеш да се преструваш два пъти повече на каквото и да било.
— Чудя се дали всички се преструват — заключи тя. — Например баща ми. Ако знаеше, че съм тук, щеше да умре от ярост, но навярно и той е изпитвал същото на младини — не мислиш ли?
— Не е сигурно — каза Феликс. — Но какво би направил, ако разбере?
— Ще те нашиба с камшик.
— Първо ще трябва да ме хване. — Хрумна му нещо. — На колко години си?
— Почти на осемнайсет.
— Господи, мога да отида в затвора, защото съм те прелъстил.
— Ще накарам татко да те измъкне оттам.
Той се претърколи по корем и я погледна.
— Какво ще правим, Лидия?
— Кога?
— Занапред.
— Ще останем любовници, докато навърша необходимата възраст, и после ще се оженим.
Той се втренчи в нея.
— Наистина ли?
— Разбира се. — Тя изглеждаше искрено изненадана, че не е стигнал до същото заключение. — Какво друго да направим?
— Искаш да се омъжиш за мен?
— Да! А ти не искаш ли?
— О, да! — изпъшка той. — Много го искам.
Тя седна с разкрачени около лицето му крака и го погали по косата.
— Тогава точно това ще направим.
— Така и не ми каза как успяваш да идваш при мен — рече той.
— Не е много интересно — каза тя. — Лъжа, подкупвам слугите, поемам рискове. Тази вечер например. Приемът в посолството започва в шест и половина. Излязох от къщи в шест и ще ида там в седем и петнайсет. Каретата е в парка — кочияшът си мисли, че се разхождам с прислужницата, а тя е долу пред къщата и мечтае как ще похарчи десетте рубли, които ще й дам, за да си държи устата затворена.
— Сега е седем без десет — каза Феликс.
— О, господи! Бързо, направи ми го с език, преди да тръгна.
Тази нощ Феликс беше заспал и сънуваше бащата на Лидия — когото не беше виждал, — когато те нахлуха в стаята му с фенери в ръце. Той се събуди веднага и скочи от леглото. Отначало си помисли, че студенти от университета му устройват номер. После единият го удари с юмрук в лицето и го изрита в стомаха, и Феликс разбра, че са от тайната полиция.
Предположи, че го арестуват заради Лидия, и ужасно се изплаши за нея. Дали щеше да бъде публично опозорена? Баща й толкова луд ли беше, че да я накара да свидетелства пред съда срещу любовника си?
Гледаше как полицаите прибират в торба всичките му книги и писма. Книгите беше взел назаем, но нито един от собствениците им не бе толкова глупав да си напише името в тях. Писмата бяха от баща му и сестра му Наташа — никога не беше получавал писма от Лидия и сега бе благодарен за това.
Изведоха го от къщата и го блъснаха в една четириколка. Поеха по Пантелеймоновския мост и после по каналите, сякаш за да избегнат главните улици.
— В затвора на „Литовска“ ли ме карате? — попита Феликс. Никой не отговори, но когато минаха по Дворцовия мост, разбра, че го водят в прочутата Петропавловска крепост, и сърцето му се сви.