— Племенник — поправи я Уолдън.
— Не знаех, че е станал адмирал — добави Лидия. — Сигурно са го произвели наскоро. — Отново изглеждаше съвсем овладяна, както обикновено, и Уолдън реши, че си е въобразил моментното й смущение. Беше доволен, че Алекс ще дойде в Лондон: много го харесваше. — Твърде млад е за такава голяма отговорност — рече тя.
— На трийсет е — изтъкна Чърчил и Уолдън си спомни, че и самият Чърчил, който бе на четирийсет, е доста млад, за да е начело на целия Кралски флот. Изражението му сякаш казваше: светът принадлежи на способните млади мъже като мен и Орлов.
„Но все пак съм ви нужен аз“, помисли си Уолдън.
— Между другото — продължи Чърчил — Орлов е племенник на царя по линия на покойния си баща, княза, но по-важното е, че той е сред малцината, освен Распутин, на които царят се доверява. Ако някой от руския военноморски флот може да накара царя да застане на наша страна, това е Орлов.
Уолдън зададе въпроса, който живо занимаваше ума му:
— А каква е моята роля във всичко това?
— Искам да сте представителят на Англия в тези преговори — и да ми поднесете Русия на тепсия.
Този човек просто не можеше да устои на изкушението да изпадне в мелодраматизъм.
— Искате с Алекс да договорим военен съюз между Англия и Русия?
— Да.
Уолдън веднага осъзна колко голямо и трудно е това предизвикателство, но и колко добре щеше да му се отплати. Той скри вълнението си и устоя на изкушението да стане и да закрачи из стаята.
— Вие познавате царя лично — продължаваше Чърчил. — Познавате Русия и говорите гладко руски. Освен това сте чичо на Орлов. Веднъж вече успяхте да убедите царя да застане на страната на Англия, а не на Германия — през 1906 година, когато вашата намеса предотврати ратификацията на Бьоркския договор1. — Той замълча. — Все пак вие не бяхте първият ни избор за британски представител на тези преговори. С оглед на ситуацията в Уестминстър…
— Да, да. — Уолдън не искаше да обсъждат това. — Ала нещо ви е накарало да размислите.
— Накратко, вие сте изборът на царя. Изглежда, сте единственият англичанин, на когото има доверие. Той изпрати телеграма на братовчед си, краля, в която настоява Орлов да работи с вас.
Уолдън си представи колко потресени са били радикалите, когато са научили, че ще трябва да включат стария реакционер от торите в тази тайна схема.
— Предполагам, че това ви е ужасило — рече той.
— Ни най-малко. По отношение на външните работи политиката ни не се различава особено от вашата. И аз винаги съм смятал, че вътрешните политически несъгласия не бива да стават причина да се лишим от вашите способности в правителството на Негово Величество.
„Сега пък ласкае — помисли си Уолдън. — Явно отчаяно имат нужда от мен.“ А на глас каза:
— Как ще го запазим в тайна?
— Ще прилича на светска визита. Ако сте съгласен, Орлов ще остане при вас в Лондон за сезона. Вие ще го представите пред обществото. Ако не греша, дъщеря ви трябва да дебютира тази година, нали? — Погледна към Лидия.
— Точно така — отвърна тя.
— Това за вас, така или иначе, е отлична възможност. Както знаете, Орлов е ерген и очевидно е много добра партия, затова можем да пуснем слуха зад граница, че си търси английска съпруга. И дори е възможно да си намери.
— Отлична идея. — Внезапно Уолдън осъзна, че е доволен. Веднъж бе действал като полуофициален дипломат, по време на правителството на консерваторите Солсбъри и Балфур, но през последните осем години не беше вземал участие в международната политика. Сега имаше възможност да се върне на сцената и това му напомни колко поглъщаща и вълнуваща е тази работа: потайността, хазартното изкуство на преговорите, сблъсъкът на характери, предпазливото убеждаване или дори принуждаване чрез заплаха за война. Руснаците обаче не бяха лесни; те бяха капризни, упорити и арогантни. Но с Алекс щеше да се справи лесно. Алекс беше на сватбата им с Лидия, тогава десетгодишен и с моряшко костюмче. По-късно учи няколко години в Оксфорд и идваше в Уолдън Хол през ваканциите. Баща му беше покойник, затова Уолдън му отделяше повече време, отколкото би отделил на възрастен, и бе възнаграден с приятелството на един буден млад ум.
Това беше прекрасна основа за преговори. „Може и да успея — каза си той. — Какъв триумф би било!“
1
Тайно военно споразумение между германския кайзер Вилхелм II и руския цар Николай II, подписано през 1905 г. във Финландия, но нератифицирано от правителството. — Б.пр.