— А няма ли вероятност да е било просто грабеж? Казах така на слугите, както и на лейди Уолдън и Шарлът. Като се замисля обаче, един крадец едва ли би имал нужда от толкова сложен план. Абсолютно сигурен съм, че беше опит за покушение над Алекс.
Томсън погледна към Алекс.
— Опасявам се, че сте прав. Имате ли представа как е разбрал къде да ви намери?
Алекс кръстоса крака.
— Това не беше тайна.
— Но вече ще бъде. Кажете, сър, досега имало ли е заплахи за живота ви?
— Разбира се — отвърна Алекс напрегнато. — Но никога не са опитвали да ги осъществят.
— Имате ли представа защо точно вие може да сте се превърнали в мишена за нихилисти или революционери?
— За тях е достатъчно, че съм к-княз.
Уолдън осъзна, че проблемите, които английското правителство имаше със суфражетките, либералите и профсъюзите, са съвсем банални в сравнение с онова, с което руснаците трябваше да се справят, и усети прилив на съчувствие към момчето.
Алекс продължи с тих, овладян глас:
— Обаче аз съм смятан за нещо като реформатор, по руските стандарти. Биха могли да изберат по-подходяща жертва.
— Дори в Лондон — съгласи се Томсън. — Тук винаги има неколцина руски благородници за сезона.
— Какво намеквате? — попита Уолдън.
— Чудя се дали нападателят знае защо княз Орлов е тук и дали мотивът му за покушението тази нощ не е да саботира вашите преговори.
Уолдън беше скептичен.
— Как революционерите биха разбрали за тях?
— Просто разсъждавам — отвърна Томсън. — Това щеше ли спре преговорите ви?
— Определено — рече Уолдън и изстина при тази мисъл. — Ако царят научи, че племенникът му е убит в Лондон от революционер — особено ако е експатриран руски революционер, — той ще побеснее. Нали знаете, Томсън, какво е отношението на руснаците към начина, по който се отнасяме към техните подривни елементи — нашата политика на отворени врати винаги е била повод за търкания на дипломатическо ниво. Нещо подобно би разрушило отношенията между двете страни поне за двайсет години. Тогава един съюз би бил немислим.
Томсън кимна.
— От това се страхувах. Е, тази нощ не можем да направим нищо повече. Моите хора ще започнат работа по случая призори. Ще претърсим парка за следи и ще разпитаме слугите ви. Вероятно ще приберем и неколцина анархисти от Ист Енд.
— Мислите ли, че ще хванете онзи човек? — попита Алекс.
Уолдън се надяваше Томсън да отговори нещо успокоително, но не стана така.
— Няма да е лесно. Той очевидно планира добре, затова сигурно има някакво скривалище. Не разполагаме и с добро описание. Ако раните му не го принудят да иде в болница, шансовете ни са нищожни.
— Той може отново да се опита да ме убие — рече Алекс.
— Затова ние ще вземем мерки. Предлагам утре да се изнесете от тази къща. Ще ангажирам за вас целия последен етаж в някой хотел, под друго име, и ще ви дам охранител. С лорд Уолдън ще трябва да се срещате тайно, а вие ще отмените всичките си светски ангажименти, разбира се.
— Разбира се.
Томсън се изправи.
— Стана много късно. Ще ида да уредя нещата.
Уолдън позвъни на Причард.
— Чака ли ви карета, Томсън?
— Да. Нека се чуем по телефона утре сутрин.
Причард изпрати Томсън, а Алекс си легна. Уолдън нареди на Причард да заключи и се качи на горния етаж.
Не му се спеше. Когато се съблече, се принуди да се отпусне и да освободи всички противоречиви емоции, които цял ден бе удържал. Първо, беше горд със себе си: „Все пак аз извадих меч и се бих с нападателя: не е зле за мъж на петдесет и с болен крак!“. После се потисна, когато си спомни колко спокойно бяха обсъждали евентуалните дипломатически последствия от смъртта на Алекс — жизнерадостният, срамежлив, красив и умен Алекс, когото познаваше още от дете.
Легна си, но остана буден, защото преживяваше отново момента, когато вратата на каретата се отвори и мъжът застана там с револвера; и колко се изплаши, не за себе си или за Алекс, а за Лидия и Шарлът. Мисълта, че може да ги убият, го накара да се разтрепери в леглото. Спомни си как преди осемнайсет години държеше в прегръдките си Шарлът, която имаше руса коса и нямаше зъби; спомни си как тя се учеше да ходи и все си падаше на дупето; спомни си как й подари собствено пони и радостта й тогава му донесе най-голямата тръпка в целия му живот; спомни си я само преди няколко часа, как вървеше пред краля и кралицата с високо вдигната глава, вече пораснала и красива жена. „Ако тя беше умряла — помисли си той, — не знам дали щях да го понеса.“