А Лидия: ако Лидия беше умряла, щеше да остане сам. Тази мисъл го накара да стане и да отиде в стаята й. До леглото й имаше нощна лампа. Лидия спеше дълбоко, легнала по гръб, с леко отворена уста и разпиляна по възглавницата руса коса. Изглеждаше мека и уязвима. „Така и не успях да ти покажа колко много те обичам“, рече си той. Внезапно изпита нужда да я докосне, да се увери, че е топла и жива. Легна до нея и я целуна. Устните й отвърнаха, но тя не се събуди. „Лидия — помисли си той — Не бих могъл да живея без теб.“
Лидия лежа будна дълго и мислеше за мъжа с револвера. Това беше страшен шок и тя изпищя от ужас, но и от нещо повече. Нещо в него, нещо в позата, във фигурата, в дрехите й се стори зловещо по почти свръхестествен начин, сякаш той беше призрак. Искаше й се да беше видяла очите му.
След като взе още една доза лауданум, тя заспа. Сънува, че мъжът с револвера влиза в стаята и ляга на леглото до нея. Това бе нейното легло, но в съня си тя пак беше на осемнайсет. Мъжът остави оръжието си на бялата възглавница до главата й. Все още беше с шал на лицето. Тя осъзна, че го обича. Целуна устните му през шала.
Той я люби прекрасно. Тя започна да подозира, че сънува. Искаше да види лицето му. „Кой си ти“, попита го, а гласът отвърна: „Стивън“. Знаеше, че не е той, но револверът на възглавницата се превърна някак в меча на Стивън с окървавен връх и я завладяха съмнения. Вкопчи се в мъжа над нея, изплашена, че сънят ще свърши, преди тя да е стигнала до края. После смътно започна да подозира, че и в реалността прави това, което върши насън, и все пак сънят беше по-силен. Изпита огромно удоволствие. Започна да губи контрол. Точно преди кулминацията мъжът в съня свали шала от лицето си и в този миг Лидия отвори очи и видя над себе си лицето на Стивън; а после бе обзета от екстаз и за първи път от деветнайсет години изкрещя от наслада.
Пета глава
Шарлът очакваше бала за представянето на Белинда със смесени чувства. Никога не беше ходила на градски бал, макар че бе присъствала на доста балове в провинцията, много от тях — в Уолдън Хол. Обичаше да танцува и знаеше, че се справя добре, но мразеше моментите, в които се чувстваш като добиче на пазара и чакаш някое момче да те покани на танц. Питаше се дали този въпрос не е разрешен някак по-цивилизовано сред „висшето общество“.
Пристигнаха в къщата на чичо Джордж и леля Клариса в Мейфеър час преди полунощ, защото според майка й това бе най-ранният приличен час, в който можеш да се появиш на лондонски бал. Тента на райета и червен килим бяха опънати от тротоара до градинската порта, която някак се беше трансформирала в римска триумфална арка.
Но дори тя не подготви Шарлът за онова, което видя вътре. Цялата странична градина беше превърната в римски атриум. Шарлът се огледа с изумление. Моравите и цветните лехи бяха покрити с дървен под на черни и бели квадрати, за да прилича на мраморни плочи. Опасваха го бели колони, свързани с лаврови клонки. Зад тях, в нещо като галерия, бяха издигнати пейки за придружителите. В средата на пода фонтанче във формата на момче с делфин пръскаше в мраморен басейн струи, озарявани от цветни светлини. На балкона на горния етаж оркестър свиреше рагтайм. Гирлянди от скрипка и рози украсяваха стените, а кошници с бегонии висяха от балкона. Огромният брезентов покрив, боядисан в небесносиньо, покриваше всичко от стрехите на къщата до градинската стена.
— Това е чудо! — възкликна Шарлът.
— Доста народ, Джордж — рече баща й на брат си.
— Поканихме осемстотин души. Какво се е случило с вас в парка, за бога?
— О, не беше толкова страшно, колкото звучи — рече графът с насилена усмивка. Хвана Джордж под ръка и се отдалечиха да разговарят.
Шарлът оглеждаше гостите. Всички мъже бяха с вечерно облекло — бели връзки, бели жилетки и фракове. То отиваше особено на младите, или поне на стройните, каза си тя: облечени така, те изглеждаха зашеметяващо, докато танцуваха. След като огледа роклите, реши, че нейната и на майка й, макар и изискани, са малко старомодни с тънките талии, къдрите и шлейфовете: леля й Клариса носеше дълга права рокля, чиято пола изглеждаше твърде тясна за танци, а Белинда беше с шалвари.
Шарлът осъзна, че не познава никого. „Кой ще танцува с мен след татко и чичо?“ Обаче по-младият брат на леля й Клариса, Джонатан, танцува валс с нея и после я представи на трима свои състуденти от Оксфорд, всеки от които я покани на танц. Разговорите с тях й се сториха едни и същи: подът бил хубав, оркестърът — на Готлиб — бил хубав, и дотам. Шарлът се опита: „Мислите ли, че жените трябва да гласуват?“ И получи следните отговори: „Разбира се, че не“, „Нямам мнение по въпроса“ и „Не сте една от тях, нали?“.