Последният й партньор, на име Фреди, я отведе в къщата на вечеря. Той беше доста строен младеж с правилни черти и светла коса — „Хубавец е, предполагам“, помисли си тя. Фреди беше в края на първата си година в Оксфорд. Там било доста весело, рече той, но призна, че не обичал особено да чете и се чудел дали да се връща в университета през октомври.
Отвътре къщата беше окичена с цветя и ярки електрически крушки. За вечеря имаше топла и студена супа, омари, пъдпъдъци, ягоди, сладолед и праскови.
— Все същата храна за вечеря — рече Фреди. — Всички използват един и същ доставчик.
— Ходите ли често на балове? — попита го Шарлът.
— За жалост. През целия сезон.
Шарлът изпи чаша шампанско с надеждата, че то ще я развесели, после остави Фреди и тръгна през салоните. В единия няколко групи играеха бридж. В друг властваха две възрастни херцогини. В трети по-старите мъже играеха билярд, а младите пушеха. Там откри и Белинда — с цигара в ръката. Шарлът не виждаше смисъл в пушенето, освен за да изглеждаш изискано, а Белинда определено изглеждаше изискано.
— Роклята ти е разкошна — каза Белинда.
— Не, не е. Но ти изглеждаш невероятно. Как успя да убедиш мащеха си да ти позволи да облечеш тези дрехи.
— И тя обича да носи такива!
— Тя изглежда много по-млада от мама. И е такава, разбира се.
— Пък е и мащеха, а това е различно. Какво се е случило с вас на връщане от двореца?
— О, беше изключително! Един откачен ни заплаши с револвер!
— Майка ти ми каза. Ти не се ли ужаси?
— Бях твърде заета да успокоявам мама. По-късно се изплаших до смърт. А ти защо ми каза в двореца, че трябва да си поговорим?
— О! Слушай. — Белинда отведе Шарлът настрани, по-далече от младите мъже. — Разбрах откъде излизат.
— Кои?
— Бебетата.
— О! — Шарлът наостри уши. — Казвай!
Белинда продължи тихо:
— Излизат измежду краката ти, откъдето тече водата.
— Но дупката е твърде малка!
— Разширява се.
„Какъв ужас!“, помисли си Шарлът.
— Но това не е всичко — продължи Белинда. — Разбрах и как се получават.
— Как?
Белинда хвана Шарлът за лакътя и я отведе в дъното на стаята. Застанаха пред огледало, окичено с гирлянд от рози. Белинда вече шепнеше:
— Когато се омъжиш, трябва да спиш в едно легло с мъжа си.
— Така ли?
— Да.
— Татко и мама имат отделни стаи.
— Но не са ли съседни?
— Съседни са.
— Това е, за да могат да спят в едно легло.
— Защо?
— Защото, за да се получи бебе, съпругът трябва да си пъхне онова нещо в онова място — откъдето бебетата излизат.
— Кое нещо?
— Тихо де! Онова нещо, дето им виси между краката — не си ли виждала картина на Давид на Микеланджело?
— Не.
— Е, ами това е нещото, от което на тях им излиза водата. Прилича на пръст.
— И трябва да се направи това, за да се получат бебета?
— Да.
— Всички женени ли трябва да го направят?
— Да.
— Какъв ужас! Кой ти каза?
— Виола Понтадарви. Кълне се, че е вярно.
Шарлът някак си също знаеше, че е вярно. Когато го чу, сякаш си припомни нещо забравено. Безспорно всичко се връзваше. И все пак изпита чисто физически шок. Онова леко гадно усещане, което понякога имаше насън, когато някакво ужасно подозрение се окажеше истина или когато се страхуваше да не падне и внезапно паднеше.
— Ужасно съм доволна, че разбрах — рече тя. — Ако някой се ожени, без да го знае… ще е много смущаващо!
— Явно се случва с някои момичета — рече Белинда. — Майка ти би трябвало да ти го обясни в нощта преди сватбата, но ако е твърде срамежлива, просто… ще разбереш, когато се случи.
— Слава богу, че я има Виола Понтадарви — рече Шарлът и внезапно я споходи друга мисъл: — Това дали има нещо общо с… кървенето всеки месец?
— Не знам.
— Вероятно има. Всичко е свързано — всичко онова, за което хората не говорят. Е, вече знаем защо не говорят за него — защото е отвратително.