Но именно майка й се появи и развали веселбата.
— С баща ти си тръгваме — рече тя. — Да изпратим ли каретата за теб?
Шарлът осъзна, че е изморена.
— Не, и аз идвам. Колко е часът?
— Четири.
Отидоха да вземат наметалата си.
— Добре ли си прекара? — попита майка й.
— Да, мамо, благодаря.
— Аз също. Кои бяха тези млади мъже?
— Познати на Джонатан.
— Приятни ли бяха?
— Разговорът беше много интересен.
Баща й беше извикал вече каретата. Когато се отдалечиха от ярките светлини на бала, Шарлът си спомни какво се бе случило при последното й пътуване с карета и се изплаши.
Баща й държеше ръката на майка й. Изглеждаха щастливи. Шарлът се почувства излишна. Погледна през прозореца. На утринната светлина видя четирима мъже с копринени цилиндри, които вървяха по Парк Лейн, вероятно се прибираха от някой нощен клуб. Когато каретата заобиколи ъгъла на Хайд Парк, Шарлът забеляза нещо странно и попита:
— Какво е това?
Майка й вдигна глава.
— Кое, скъпа?
— На тротоара. Май са хора.
— Така е.
— И какво правят?
— Спят.
Шарлът беше ужасена. Поне десетина души бяха легнали до стената, завити с палта, одеяла и вестници. Не можа да разбере дали са мъже, или жени, но имаше и съвсем малки фигурки — явно деца.
— А защо спят тук?
— Не зная, скъпа — отвърна майка й.
— Защото няма къде другаде да спят, разбира се — обади се баща й.
— Нямат ли си домове?
— Нямат.
— Не знаех, че има толкова бедни хора — отвърна Шарлът. — Какъв ужас! — Тя се замисли за всички стаи в къщата на чичо й Джордж, за храната, натрупана за осемстотин души, които вече бяха вечеряли, и за изисканите рокли, които те сменяха всеки сезон, докато хората спяха завити с вестници.
— Трябва да направим нещо за тях — рече тя.
— Ние ли? — попита баща й. — И какво трябва да направим?
— Да им построим къщи?
— За всички ли?
— А те колко са?
Баща й сви рамене.
— Хиляди.
— Хиляди! Реших, че са само неколцина. — Шарлът беше съсипана. — Не можеш ли да им построиш малки къщички?
— В жилищното строителство няма печалба, особено в тази част на пазара.
— Вероятно трябва все пак да го направиш?
— Защо?
— Защото по-силните трябва да се грижат за слабите. Чувала съм да го казваш на господин Самсън. — Самсън беше управителят на Уолдън Хол, който винаги се опитваше да спести пари от ремонти на къщите на наемателите.
— Ние вече се грижим за доста хора — рече баща й. — За прислугата, на която плащаме заплати, за всички арендатори, които обработват земите ни и живеят в нашите къщи, за работниците в компаниите, в които инвестираме, за всички правителствени чиновници, които получават заплати от нашите данъци…
— Не мисля, че това е извинение — прекъсна го Шарлът. — Тези бедни хора спят на улицата. А през зимата какво ще правят?
— Баща ти няма нужда от извинение — рече остро майка й. — Той е роден аристократ и управлява именията си добре. Заслужил е богатството си. Тези хора на тротоара са мързеливци, престъпници, пияници и несретници.
— Дори и децата?
— Не ставай нахална. Не забравяй, че имаш още много да учиш.
— Да, вече започвам да разбирам колко много имам да уча — отвърна Шарлът.
Когато каретата свърна в двора на къщата им, Шарлът зърна един от бездомните до входа. Реши, че трябва да го огледа по-добре.
Каретата спря пред входната врата. Чарлз подаде ръка на майка й да слезе, после и на нея и Шарлът хукна през двора. Уилям тъкмо затваряше портата.
— Чакай малко — извика тя.
Чу баща си да казва:
— Ама какво става…
Тя изтича на улицата.