Днес всичко изглеждаше различно.
— Виж, Шарлът — рече баща й. — Ти не разбираш що за жена е Ани. Отпратихме я с основание. Тя направи нещо много нередно, което не мога да ти обясня…
— Знам какво е направила — рече Шарлът и седна. — И знам с кого го е направила. С градинар на име Джими.
Майка й ахна.
— Не вярвам, че изобщо имаш представа за какво говориш — рече баща й.
— А ако нямам, чия е вината? — избухна Шарлът. — Как съм станала на осемнайсет години, без да науча, че има толкова бедни хора, които спят на улицата, а прислужници, които очакват бебе, са уволнявани и че… че… мъжете не са същите като жените? Само не ми казвай, че не разбирам тези неща и имам още много да уча! Цял живот уча и сега разбирам, че всичко, което съм учила, е лъжа! Как смеете! Как смеете! — Тя се разплака. Мразеше се, че изгуби контрол.
— О, това е невероятна глупост — каза майка й.
Баща й седна до нея и я хвана за ръката.
— Съжалявам, че се чувстваш по този начин. На всички млади момичета са спестявани някои неща. Прави се за тяхно добро. Никога не сме те лъгали. Ако не сме ти казвали колко жесток и труден е светът, това е само защото искахме да се радваш на детството си възможно най-дълго. Вероятно сгрешихме.
— Искахме да те предпазим от проблемите, в които се забърка онази Ани! — сопна се майка й.
— Аз не бих се изразил така — рече меко баща й.
Гневът на Шарлът се изпари. Тя отново се чувстваше като дете. Искаше да опре глава на рамото на баща си, но гордостта не й позволяваше.
— А сега нали ще си простим и пак ще бъдем приятели? — попита той.
Една идея, която бе започнала да напъпва в съзнанието на Шарлът, вече разцъфна и тя заговори, без да мисли:
— Ще ми позволите ли да задържа Ани като моя лична прислужница?
— Ами… — започна графът.
— Това е немислимо! — извика истерично майка й. — Абсолютно невъзможно! Едно осемнайсетгодишно момиче, дъщеря на граф, да има опозорена жена за прислужница! Не, абсолютно и категорично не!
— Но какво ще стане с нея? — попита спокойно Шарлът.
— Да е мислила за това, когато… да е мислила за това по-рано.
— Шарлът, не можем да позволим на жена с такова минало да живее в нашия дом. Дори аз да го позволя, слугите ще са скандализирани. Половината от тях ще напуснат. Даже сега ще започнат да недоволстват само защото сме я допуснали в кухнята. Виж, не само аз и майка ти отбягваме подобни хора — отбягва ги цялото общество.
— Тогава ще й купя къща — обяви Шарлът, — ще й давам издръжка и ще й бъда приятелка.
— Ти нямаш пари — каза майка й.
— Моят руски дядо ми остави някакви.
— Но тези пари са под моя опека, докато не станеш на двайсет и една, а аз няма да ти позволя да ги използваш за подобно нещо — каза баща й.
— Тогава какво ще правим с нея? — попита отчаяно Шарлът.
— Нека се договорим — отвърна баща й. — Аз ще й дам пари да си наеме прилично жилище и ще се погрижа да получи работа във фабрика.
— А каква ще е моята част от сделката?
— Ти трябва да обещаеш никога да не се опитваш да се свържеш отново с нея.
Шарлът се почувства много изморена. Баща й винаги имаше отговори на всичко. Тя вече не можеше да спори с него и нямаше сили да настоява. Затова въздъхна.
— Съгласна съм.
— Добро момиче. Сега предлагам да отидеш да й кажеш за нашата договорка, а после да се сбогуваш.
— Не съм сигурна, че ще мога да я гледам в очите.
Баща й я погали по ръката.
— Тя ще е много благодарна, ще видиш. След като говориш с нея, върви да си легнеш. Аз ще се погрижа за подробностите.
Шарлът не знаеше дали е победила, или загубила, дали баща й е жесток, или добър, дали Ани трябва да се чувства спасена, или отритната.
— Добре — отвърна тя немощно. Искаше да каже на баща си, че го обича, но не можа. След миг стана и излезе от стаята.
На следващия ден след провала Бриджит събуди Феликс на обяд. Той беше много отпаднал. Тя стоеше до леглото му с голяма купа в ръка. Феликс седна и взе купата. Питието беше прекрасно. Като че ли се състоеше от топло мляко, захар, стопено масло и парченца хляб. Докато той пиеше, Бриджит ходеше из стаята, подреждаше и си пееше някаква сантиментална песен за момчета, които дали живота си за Ирландия.