Тя излезе и се върна пак с една ирландка на нейната възраст, която била медицинска сестра. Жената заши ръката му и сложи превръзка на прободната рана на рамото. Феликс разбра от разговора им, че тя е местната специалистка по аборти. Бриджит й каза, че Феликс се е сбил в кръчма. Сестрата й взе шилинг за посещението и заяви:
— Няма да умреш. Ако се бяха погрижили за теб веднага, нямаше да кървиш толкова много, но сега ще се чувстваш слаб няколко дни.
Когато сестрата си тръгна, Бриджит поговори с него. Тя беше пълна, добродушна жена в края на петдесетте. Съпругът й се забъркал в някаква каша в Ирландия и трябвало да избягат тайно в Лондон, където той умрял от пиене, по нейните думи. Имаше двама синове, които били полицаи в Ню Йорк, и дъщеря, работеща в Белфаст. В нея се усещаше някаква горчивина, която понякога се проявяваше в саркастични забележки, обикновено по адрес на англичаните.
Докато му обясняваше защо Ирландия трябва да е независима, Феликс пак заспа. Бриджит го събуди привечер, за да му даде топла супа.
На следващия ден раните по тялото му вече видимо заздравяваха, но той започна да страда от емоционалните рани. Отчаянието и самообвиненията, които изпита, когато избяга от парка, сега се завърнаха. Да избяга! Как изобщо се случи?
Лидия.
Сега тя беше лейди Уолдън.
Догади му се.
Принуди се да разсъждава спокойно и ясно. Знаеше, че се е омъжила и заминала за Англия. Очевидно англичанинът, за когото би се омъжила, трябваше да е както аристократ, така и човек с някакви връзки с Русия. Също толкова очевидно, човекът, който щеше да преговаря с Орлов, трябваше да е аристократ и специалист по отношенията с Русия. „Нямаше как да се досетя, че ще е точно той — каза си Феликс, — но трябваше да допусна подобна възможност.“
Съвпадението сега не му се струваше толкова невероятно, но бе все така съсипващо. Феликс беше изпитвал истинско, пълно, сляпо, великолепно щастие само два пъти в живота си. Първия път беше на четири — преди майка му да умре, — когато му подариха червена топка. Втория път бе, когато Лидия се влюби в него. Но червената топка не му беше отнета.
Не можеше да си представи по-голямо щастие от това, което беше преживял с Лидия — нито по-голямо разочарование, от онова, което последва. Оттогава емоционалният му живот бе лишен от подобни възходи и падения. След като тя си тръгна, той започна да броди из Русия, облечен като монах, и проповядваше своето анархистко евангелие. Казваше на селяните, че земята е тяхна, защото те я обработват; че дърветата в горите принадлежат на онзи, който е отсякъл дървото; че никой няма право да ги управлява, освен те самите, защото самоуправлението не е управление, а се нарича анархия. Той беше прекрасен проповедник и се сдоби с много приятели, но никога не се влюби отново и се надяваше да не се влюби.
Проповедническата му дейност свърши през 1899 г., по време на националната студентска стачка, когато го арестуваха като агитатор и го изпратиха в Сибир. През годините на странства вече беше свикнал със студа, глада и болката; но докато работеше окован с други каторжници и копаеше злато в мината с дървени инструменти, когато мъжът до него падна мъртъв, когато видя момчета и жени да бъдат пребивани с пръчка, той позна мрака, огорчението, отчаянието и накрая омразата. В Сибир проумя истината за живота: крадеш или гладуваш, криеш се или те бият, биеш се или умираш. Там той научи основната истина за потисничеството: че то действа чрез обръщането на жертвите една срещу друга вместо срещу техните потисници.
Избяга и се започна дългото му пътуване към лудостта, което свърши с убийството на полицая до Омск, когато осъзна, че вече не се страхува от нищо.
Върна се в цивилизацията вече като осъзнат революционер. Струваше му се невероятно, че някога се е притеснявал да хвърля бомби срещу дворяните, които поддържаха онези каторги в Сибир. Инициираните от правителството погроми над евреите в Западна и Южна Русия го разяриха. Призляваше му от свадите между болшевики и меншевики на втория конгрес на социалдемократическата партия. Едно списание го вдъхнови да иде в Женева, наричаше се „Хляб и свобода“, и в него видя цитат от Бакунин в заглавие: „Поривът към разрушение е съзидателен порив“. Накрая, намразил правителството, разочарован от социалистите и убеден анархист, той замина за един фабричен град, наречен Бялисток, и основа група на име „Борба“.