— В такъв случай да разбирам ли, че ще го направите? — попита Чърчил.
— Но да — отвърна Уолдън.
Лидия се изправи.
— Не, не ставайте — рече тя на мъжете, които станаха заедно с нея. — Оставям ви да говорите за политика. Ще вечеряте ли с нас, господин Чърчил?
— За съжаление, имам ангажимент в града.
— Тогава ще се сбогувам. — Тя стисна ръката му.
Излезе от Осмоъгълния салон, където винаги пиеха чая си, и тръгна през огромното фоайе, после прекоси по-малък салон към стаята с цветята. В същото време един от помощник-градинарите — не му знаеше името — влезе през вратата откъм градината с огромен букет жълти и розови лалета за масата на вечеря. Едно от нещата, които Лидия обичаше в Англия по принцип и в Уолдън Хол в частност, беше изобилието от цветя и тя винаги се радваше на свежестта им, сутрин и вечер, дори през зимата, когато ги отглеждаха в парници.
Градинарят докосна шапката си — не беше нужно да я сваля, ако не го заговорят, защото тази стая всъщност бе част от градината, — остави букета на една мраморна маса и излезе. Лидия седна и вдиша хладния ароматен въздух. Тук беше подходящо за възстановяване от шок, а разговорът за Санкт Петербург я бе изнервил. Тя си спомни Алексей Андреевич като срамежливо, красиво момченце на сватбата — най-нещастният ден в живота й.
Каза си, че е извратено да превръща точно това помещение в свое убежище. В къщата имаше стаи с почти всякакво предназначение: за закуска, за обяд, за чай, за вечеря, билярдна и още една, в която държаха оръжията, специални стаи за прането, за гладенето, за варене на конфитюр, за чистене на сребро, за окачване на дивеча, за съхраняване на виното, за четкане на костюми… Нейният апартамент се състоеше от спалня, будоар и дневна. И все пак, когато искаше да намери покой, тя идваше тук, сядаше на твърдия стол и се взираше в грубата каменна мивка и в крачетата от ковано желязо на мраморната маса. Бе забелязала, че и съпругът й също има свое неофициално убежище: когато беше разстроен от нещо, Стивън се затваряше в оръжейната и четеше книга за лов.
Значи Алекс щеше да й гостува в Лондон за сезона. Щяха да разговарят за дома, за снега, за балета и за бомбите; а докато го гледаше, тя щеше да мисли за един друг млад руснак, мъжа, за когото не се беше омъжила.
Не го беше виждала от деветнайсет години, но все още самото споменаване на Санкт Петербург съживяваше спомена за него и караше кожата й да настръхва под копринената рокля. Тогава той беше на деветнайсет, като нея, гладен студент с дълга черна коса, изражение на вълк и очи на шпаньол. Беше слаб като вейка. Кожата му беше бяла, космите по тялото меки, тъмни и нежни, а ръцете му бяха толкова, толкова умели. Тя се изчерви, но не при спомена за тялото му, а при представата как нейната плът я предаде, подлуди я от удоволствие и я караше да крещи безсрамно. „Бях порочна — рече си. — И още съм порочна, защото ми се иска да го направя отново.“
Почувства вина към съпруга си. Почти винаги мислеше с вина за него. Не го обичаше, когато се ожениха, но вече го обичаше. Той беше човек със силна воля и горещо сърце и я обожаваше. Обичта му бе постоянна, нежна и изцяло лишена от отчаяната страст, която бе познала някога. Каза си, че той е щастлив само защото така и не е разбрал колко дива и жадна може да бъде любовта.
„Вече не жадувам за такава любов — помисли си. — Научих се да живея без нея и с годините става все по-лесно. И би трябвало — вече съм почти на четирийсет!“
Някои от приятелките й още се изкушаваха и се поддаваха. Не говореха пред нея за връзките си, защото усещаха, че няма да одобри, но клюкарстваха за други и Лидия знаеше, че в някои провинциални имения приемите изобилстваха от… е, от изневери. Веднъж лейди Джирард й намекна със снизходителния вид на по-възрастна жена, която дава разумен съвет на млада домакиня: „Скъпа, ако виконтесата и Чарли Стоут ви гостуват по едно и също време, просто трябва да ги настаните в съседни спални“. Лидия ги настани в двата противоположни края на къщата и виконтесата повече не стъпи в Уолдън Хол.
Хората казваха, че за тази поквара е виновен покойният крал, но Лидия не им вярваше. Вярно, той дружеше с евреи и певци, но това не го правеше неморален. Кралят беше гостувал два пъти в Уолдън Хол — веднъж като принц на Уелс и веднъж като крал Едуард Седми — и се бе държал безупречно.
Тя се зачуди дали новият крал ще ги посети някой ден. Голямо напрежение е да ти гостува монарх, но пък и страхотно вълнение, докато приготвяш къщата за него, поръчваш възможно най-разкошните ястия и купуваш дванайсет нови рокли само за един уикенд. А ако този крал ги посети, може да ги дари с жадуваното entrée — правото да влизат на празнични случаи в Бъкингамския дворец през входа откъм градините, а не да се редят на опашка по булеварда заедно още двеста други карети.