Ала Лидия помнеше деня, в който госпожа Брайтуайт, икономката на Уолдън Хол, дойде при нея с новината, че Ани трябва да напусне, защото е бременна. Госпожа Брайтуайт не каза „бременна“, а „извършила морално прегрешение“. И двете бяха смутени, но не и шокирани: беше се случвало с прислужници и преди, щеше да се случи отново. Трябваше да бъдат изгонени — само така се управлява един уважаван дом — и, естествено, нямаше да им дадат препоръки при тези обстоятелства. А без препоръки една прислужница не може да си намери работа, разбира се, но обикновено тя и не възнамерява да си търси, защото или се омъжва за бащата на детето, или се прибира при майка си. Всъщност след години, когато отгледа децата си, подобно момиче може да намери начин да се върне в къщата като перачка или помощничка в кухнята, или на друга служба, при която няма да има контакт с господарите.
Лидия беше решила, че животът на Ани ще поеме по този курс. Спомни си, че и един млад градинар напусна без предупреждение и избяга в морето — тази новина стигна до нея, защото напоследък трудно се намираха момчета за работа в градината на разумна цена — но, разбира се, никой никога не спомена за връзката му с Ани.
„Ние не сме жестоки — размишляваше тя, — като работодатели сме относително щедри. И все пак Шарлът реагира, сякаш аз съм виновна за съдбата на Ани. Откъде й идват тези идеи. Какво точно каза? «Знам какво е направила Ани и знам с кого го е направила.» В името на Небесата, къде това дете се е научило да говори така? Посветих целия си живот да я възпитам да бъде чиста, неопетнена и достойна, а не като мен, не, не мисли за това…“
Потопи писалката в мастилницата. Много искаше да сподели тревогите си със сестра си, но беше трудно с писмо. „Трудно е и лично“, каза си. Всъщност точно с Шарлът искаше да сподели мислите си. „Но защо винаги, когато се опитам, ставам истерична и тиранична?“
Причард влезе.
— Господин Константин Дмитриевич Левин е дошъл да се срещне с вас, милейди.
Лидия се намръщи.
— Не мисля, че го познавам.
— Господинът каза, че въпросът е спешен, милейди, и явно смята, че го помните от Санкт Петербург. — Причард изглеждаше несигурен.
Лидия се поколеба. Името й беше смътно познато. От време на време руснаци, които едва познаваше, я посещаваха в Лондон. Обикновено започваха с предложение да отнесат някакви съобщения и завършваха с молба за заем. Лидия нямаше нищо против да им помогне.
— Добре — рече тя. — Поканете го.
Причард излезе. Лидия отново натопи писалката в мастилницата и написа: „Какво да направи човек, когато детето е на осемнайсет години и вече има своя воля? Стивън казва, че твърде много се тревожа. Ще ми се…“
„Аз и със Стивън не мога да говоря нормално — мина й през ума. — Той само ме успокоява.“
Вратата се отвори и Причард обяви:
— Господин Константин Дмитриевич Левин.
Лидия отвърна през рамо на английски:
— Ще дойда след малко, господин Левин. — Чу как икономът излиза, докато тя дописваше: „да можех да му вярвам“. Остави писалката и се обърна.
Той заговори на руски:
— Как си, Лидия?
— О, господи! — прошепна тя.
Сякаш нещо студено и тежко се спусна над сърцето й, не можеше да си поеме дъх. Пред нея стоеше Феликс: висок и слаб както винаги, с овехтяло палто и шал, стиснал глупава английска шапка в лявата си ръка. Беше й толкова познат, сякаш го бе видяла за последно вчера. Косата му още беше дълга и черна, без нито една сива нишка. Същата бяла кожа, носът като извито острие, широката подвижна уста и тъжните меки очи.
— Съжалявам, че те изненадах така — рече той.
Тя не можеше да продума. Бореше се с буря от всякакви чувства: шок, страх, радост, ужас и любов. Взираше се в него. Беше остарял. На лицето му имаше бръчки: две дълбоки на бузите и извити надолу покрай ъгълчетата на красивата му уста. Приличаха на следи от болка и несгоди. В изражението му се долавяше и нещо ново — може би жестокост или безпощадност, или просто непреклонност. Изглеждаше уморен.
Той също се взираше в нея.
— Приличаш на момиче — рече с почуда.
Тя откъсна погледа си от него. Сърцето й бумтеше като барабан. Сега страхът надделяваше над всичко. „Ако Стивън се върне по-рано, влезе тук и ме попита кой е този човек, аз ще се изчервя, ще започна да заеквам и…“