Нямаше никакви въведения. Баща й направо закрещя:
— Ходиш тайно при някакво момче!
Лидия скръсти ръце, за да спре да трепери.
— Как разбра? — рече тя и погледна обвинително прислужницата.
Баща й изсумтя презрително.
— Не я гледай. Кочияшът ми каза за изключително дългите ти разходки из парка. Вчера наредих да те проследят. — Той отново повиши глас: — Как можа да направиш подобно нещо — като някаква селянка?
„Колко ли знае? Не всичко, със сигурност!“
— Влюбена съм — рече Лидия.
— Влюбена? — изрева той. — Искаш да кажеш, че си се разгонила!
Лидия се уплаши, че ще я удари. Отстъпи няколко крачки назад и се приготви да бяга. Той знаеше всичко. Това беше пълна катастрофа. Какво ли щеше да направи?
— И най-лошото е, че не можеш да се омъжиш за него — добави баща й.
Лидия се смая. Беше готова да избяга от къщата, да остане без пукнат грош, да търпи унижения, но той бе намислил по-страшно наказание.
— Защо да не мога да се омъжа за него? — извика тя.
— Защото той на практика е крепостен и анархист. Не разбираш ли — съсипана си!
— Тогава ми позволи да се омъжа за него и да живея съсипана!
— Не! — изкрещя баща й.
Настъпи тежка тишина. Прислужницата плачеше и подсмърчаше монотонно. Лидия чуваше звън в ушите си.
— Това ще убие майка ти — каза графът.
— Какво ще правиш? — прошепна тя.
— Засега ще останеш затворена в стаята си. Веднага щом уредя нещата, ще идеш в манастир.
Лидия се втренчи ужасена в него. Това беше смъртна присъда.
Избяга от кабинета.
Да не види Феликс отново — тази мисъл беше непоносима. Сълзи се стичаха по лицето й. Тя изтича в стаята си. Не, няма да изтърпи това наказание. „Ще умра — помисли си, — ще умра“.
Вместо да напусне Феликс завинаги, тя щеше да напусне завинаги семейството си. Още с появата на тази идея разбра, че й остава само това — и трябваше да го направи веднага, преди баща й да изпрати някой да заключи стаята й.
Тя погледна в чантичката си: имаше само няколко рубли. Отвори кутията с бижута. Взе диамантена гривна, златна верижка, няколко пръстена и ги прибра в чантичката. Облече си палтото и хукна по задното стълбище. Излезе от къщата през входа за слугите.
Забърза по улиците. Момиче с красиви дрехи тича със сълзи по лицето. Не й пукаше. Тя напускаше обществото, щеше да пристане на Феликс.
Бързо се измори и забави крачка. Внезапно цялата тази история вече не й изглеждаше толкова страшна. С Феликс можеха да отидат в Москва или в някой провинциален град, дори зад граница, вероятно в Германия. Той щеше да си намери работа. Беше образован, можеше да стане чиновник или дори нещо по-добро. Тя щеше да се захване с шиене. Щяха да наемат малка къща и да я обзаведат скромно. Щяха да си родят деца, силни момчета и красиви момичета. Внезапно всичко, което губеше, й се стори нищожно: копринени рокли, клюки, любопитни слуги, огромни къщи и вкусна храна.
„Какво ли ще е да живея с него?“ Щяха да си лягат заедно, да спят заедно — колко романтично! Щяха да ходят на разходки, да се държат за ръце и нямаше да ги интересува кой вижда любовта им. Вечер щяха да седят до огъня, да играят карти, да четат или да разговарят. А тя щеше да го докосва, да го целува и да се съблича за него винаги, когато пожелае.
Стигна до дома му и се качи по стълбите. Как ли щеше да реагира? Дали щеше да е шокиран, а после зарадван; след това щеше да стане практичен. Да заминат веднага, да, така щеше да му каже, защото баща й можеше да изпрати някой да я върне. Той щеше да е решителен. „Отиваме еди-къде си“, така щеше да каже, а после да заговори за билети, куфар и маскировка.
Тя извади ключа си, но вратата на апартамента му беше отворена и висеше на пантите си. Влезе и извика:
— Феликс, аз съм…
Спря на прага. В стаята цареше хаос, сякаш беше имало обир или борба. Феликс го нямаше.
И внезапно тя ужасно се изплаши.
Обиколи замаяна малкия апартамент, като глупашки надничаше зад завесите и под леглото. Всички книги бяха изчезнали. Дюшекът беше нарязан. Огледалото — счупено, огледалото, в което се гледаха как се любят един следобед, когато навън валеше сняг.