— Да се омъжиш за граф Уолдън — отвърна внезапно баща й.
Лидия спря да плаче и се втренчи в него поразена. Той сериозно ли говореше? Звучеше налудничаво.
— Уолдън иска да се ожени бързо — продължи той. — Ти ще напуснеш Русия и ще идеш в Англия с него. Тази отвратителна афера ще се забрави и никой няма да разбере. Това е идеалното разрешение.
— Ами Феликс? — изпъшка тя.
— Днес ще спрат мъченията. Момчето ще бъде освободено в мига, в който ти напуснеш Англия. Няма да го видиш отново, докато си жива.
— Не — прошепна Лидия. — За бога — не!
Ожениха се след осем седмици.
— Ти наистина ли се опита да намушкаш баща си? — попита Феликс едновременно смаян и развеселен.
Лидия кимна и си помисли: „Слава богу, че не се досети за останалото“.
— Гордея се с теб — каза Феликс.
— Щях да направя нещо ужасно.
— Той беше ужасен човек.
— Вече не мисля така.
Настъпи пауза и Феликс добави тихо:
— Значи все пак не си ме предала.
Поривът да го прегърне беше почти неустоим. Тя се принуди да остане неподвижна. Моментът отмина.
— Баща ти е удържал на думата си — продължи той. — Мъченията спряха онзи ден. Освободиха ме веднага след като ти си напуснала Англия.
— Ти как разбра къде съм отишла?
— Получих съобщение от прислужницата ти. Беше го оставила в книжарницата. Разбира се, тя не знаеше за сделката, която си сключила.
Имаха да си кажат толкова много и толкова тежки неща, че замълчаха. Лидия още се страхуваше да помръдне. Забеляза, че той не вади дясната си ръка от джоба. Не си спомняше да е имал този навик.
— Вече научи ли се да свириш с уста? — попита той внезапно.
Тя не се сдържа и се засмя.
— Така и не му хванах цаката.
Отново замълчаха. Лидия искаше той да си тръгне и също толкова отчаяно искаше да остане. Накрая каза:
— Какво прави след това?
Феликс сви рамене.
— Доста пътувах. А ти?
— Отглеждах дъщеря си.
Явно темата за изминалите години беше неприятна и за двамата.
— Защо дойде тук? — попита Лидия.
— О… — Феликс като че ли се обърка за миг от въпроса. — Трябва да се видя с Орлов.
— Алекс? Защо?
— Един моряк анархист е в затвора — трябва да убедя Орлов да го освободи… Нали знаеш как са нещата в Русия, там няма справедливост — само връзки.
— Алекс вече не е тук. Някой се опита да ни обере в каретата и той се изплаши.
— А къде мога да го намеря? — попита Феликс и сякаш внезапно се напрегна.
— В хотел „Савой“ — но се съмнявам, че ще те приеме.
— Мога да опитам.
— Това е важно за теб, нали?
— Да.
— Все още се… интересуваш от политика?
— Тя е моят живот.
— Повечето млади мъже губят интерес към нея с възрастта.
Той се усмихна печално.
— Повечето млади мъже се женят и създават семейство.
— Феликс, толкова съжалявам.
Той посегна и хвана ръката й.
Тя я отдръпна и стана.
— Не ме докосвай.
Той я изгледа изненадан.
— Аз си научих урока, дори ти да не си — рече Лидия. — Възпитавали са ме, че похотта е лошо нещо и може да те унищожи. За известно време, докато бяхме… заедно… спрях да вярвам в това или поне се преструвах, че не вярвам. И виж какво се случи — съсипах своя живот и твоя. Баща ми беше прав — похотта наистина унищожава. Никога не го забравих и няма да го забравя.
Той я изгледа с тъга.
— Това ли си повтаряш?
— Истина е.
— Моралът на Толстой. Добрите дела може и да не те направят щастлив, но лошите със сигурност ще те направят нещастен.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Искам веднага да си тръгнеш и да не се връщаш повече.
Той я изгледа мълчаливо и стана.
— Добре.
Лидия имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.
Феликс пристъпи към нея. Тя остана неподвижна, знаеше, че трябва да се отдръпне, но не можеше. Той сложи ръце на раменете й, взря се в очите й и вече бе твърде късно. Тя си спомни как се гледаха навремето и се предаде. Той я притегли към себе си, целуна я и я притисна в обятията си. Беше както преди, неспокойната му уста на меките й устни, жива, любяща, нежна; тя се разтапяше. Притисна се към него. Усети огън в слабините си. Потрепери от удоволствие. Посегна към ръцете му и ги стисна в своите, за да се задържи за нещо, за да се вкопчи в част от него, да ги стисне с всички сили…