Следващият етап беше убил повече анархисти от самата Охранка.
Внимателно започна да добавя смесените киселини към глицерина, като разбъркваше постоянно и съвсем леко със стъклената тръбичка.
В мазето беше много топло.
От купата от време на време се надигаше червеникавокафява струйка дим — знак, че химическата реакция започва да излиза от контрол, и тогава Феликс спираше да добавя киселина, но все така разбъркваше, докато водата в мивката охлади купата и отслаби реакцията. Когато па̀рите изчезнеха, той изчакваше минута-две и продължаваше да смесва.
Така беше умрял Илия; застанал до мивката в друго мазе, смесвайки киселини с глицерин; вероятно е прибързал. Когато най-сетне разчистиха отломките, от него не беше останало нищо за погребване.
Следобедът премина във вечер. Захладня, но Феликс все пак се потеше. Ръката му беше като каменна, не потрепваше. Чуваше децата на улицата отвън, играеха и пееха песничка: „Сол, горчица, оцет, пипер, сол, горчица, оцет, пипер“. Съжали, че няма лед. Съжали, че няма електричество. Стаята се изпълни с изпарения. Гърлото го заболя. Сместа в купата оставаше бистра.
Усети се, че мисли за Лидия. Представяше си я как влиза в неговото мазе чисто гола и усмихната, а той й казва да си върви, защото е зает.
„Сол, горчица, оцет, пипер“.
Изля и последната бутилка киселина бавно и внимателно като предишните.
Продължи да бърка и засили струята вода, така че да прелее в купата, а после много внимателно отми излишната киселина.
Когато приключи, в купата имаше нитроглицерин.
Това беше експлозивна смес, двайсет пъти по-мощна от барута. Можеше да се детонира от капсула детонатор, но такава не беше крайно необходима, защото бомбата щеше да се активира и от запалена клечка кибрит или дори от топлината на близък огън. Феликс познаваше един глупак, който носеше бутилка с нитроглицерин в джоба на палтото си, на гърдите, докато топлината на тялото му не го взриви заедно с още трима души и един кон на улица в Санкт Петербург. Бутилка с нитроглицерин ще се взриви и ако я строшиш или просто изпуснеш на пода, ако я разклатиш или разлюлееш по-силно.
С изключително внимание Феликс натопи една чиста бутилка в купата и я остави да се напълни с експлозив. След това я запуши, като първо се увери, че между гърлото и капачката не е попаднал нитроглицерин.
В купата остана малко смес. Разбира се, не можеше да я излее в мивката.
Феликс отиде до леглото си и взе възглавницата. Изглежда, беше напълнена с памучни дрипи. Направи малка дупка и издърпа част от пълнежа — нарязани парцали, смесени с пера. Изля вътре малко от нитроглицерина в бутилката и пълнежът го попи добре. Феликс добави още пълнеж, докато цялата течност попи в него, после го сви на топка и го уви във вестник. Сега беше доста по-стабилен, като динамит — всъщност това беше динамит. Щеше да се взриви много по-трудно от чистата смес. Дори запалването на вестника можеше да не е достатъчно: всъщност трябваше да се пъхне сламка, пълна с барут. Но Феликс не възнамеряваше да използва динамита, защото имаше нужда от нещо по-надеждно и бързо.
Той отново изми и подсуши купата. Запуши мивката, напълни я с вода, после внимателно постави вътре бутилката с нитроглицерин, за да се охлажда.
След това се качи горе и върна купата в кухнята.
Слезе пак в мазето и погледна бомбата в мивката. „Не ме е страх — помисли си. — Цял следобед така и не се уплаших, че ще умра. Все още не ме е страх.“
Беше доволен.
Излезе, за да огледа хотел „Савой“.
Седма глава
Уолдън забеляза, че и Лидия, и Шарлът са много потиснати по време на чая. Той също беше замислен. Разговорът не вървеше.
След като се преоблече за вечеря, седна в салона с чаша шери, за да изчака жена си и дъщеря си да слязат. Щяха да вечерят навън, у семейство Понтадарви. И тази вечер бе топла. Засега лятото беше много приятно, поне от гледна точка на времето, ако не друго.
Затварянето на Алекс в хотел „Савой“ изобщо не ускори и бездруго бавното темпо на преговорите с руснаците. Алекс събуждаше обич също като котенце, но имаше и изненадващо острите зъби на котенце. Уолдън бе излязъл с контрапредложение: международен воден път от Черно море до Средиземноморието. Алекс отвърна категорично, че това не е достатъчно, защото по време на война — когато протокът стане жизненоважен — нито Британия, нито Русия, при най-доброто желание на целия свят, няма да попречат на турците да затворят канала. Русия искаше не само право на преминаване, но и силата да наложи това си право.