Докато Уолдън и Алекс спореха как Русия може да получи подобна власт, немците бяха завършили разширяването на Килския канал, проект с огромно стратегическо значение, който щеше да позволи на техните дреднаути да преминават от бойните действия в Северно море към сигурността на Балтийско. В допълнение златният резерв на Германия бе достигнал рекордни нива, благодарение на финансовите маневри, които бяха подтикнали Чърчил да посети Уолдън Хол през май. Германия беше готова за война повече от когато и да било: всеки изминал ден правеше англо-руския алианс все по-необходим. Но Алекс притежаваше забележително хладнокръвие — той нямаше да допусне отстъпки от бързане.
А колкото повече Уолдън научаваше за Германия — за промишлеността й, за правителството, армията и природните ресурси, — толкова повече осъзнаваше, че тя има всички шансове да измести Британия от позицията на най-могъща нация в света. Лично за него нямаше голямо значение дали Британия ще е първа, втора или девета, стига да е свободна. Той обичаше Англия. Гордееше се с родината си. Нейната промишленост даваше работа на милиони, а демокрацията й беше модел за останалия свят. Населението й ставаше все по-образовано и вследствие все повече хора имаха право на глас. Дори жените щяха да получат това право рано или късно, особено ако престанеха да чупят прозорци. Той обичаше полетата и хълмовете, операта и мюзикъла, успокояващия ритъм на живота в провинцията. Гордееше се с нейните изобретатели, с драматурзите й, с търговците и занаятчиите. Англия беше невероятно хубаво място и нямаше да бъде плячкосвана от глупавите прусаци, не и ако зависеше от него.
Той се тревожеше, защото не беше сигурен, че зависи от него. Чудеше се доколко всъщност разбира съвременна Англия с нейните анархисти и суфражетки, управлявана от млади кибритлии като Чърчил и Лойд Джордж, лашкана от дори още по-разрушителни сили като новопоявилата се лейбъристка партия и даже по-влиятелните профсъюзи. Хората от неговата класа още бяха на власт: съпругите им представляваха Висшето общество, а съпрузите — Правителството, но държавата вече не беше така лесна за управление като навремето. Понякога го обземаше ужасно потискащото чувство, че всичко излиза от контрол.
Шарлът влезе и с появата си му напомни, че политиката не е единствената област от живота му, в която като че ли изпуска юздите. Тя още беше с домашната рокля.
— Скоро трябва да тръгваме — рече той.
— Аз ще си остана вкъщи, ако не възразяваш — каза тя. — Малко ме боли глава.
— Няма да има топла вечеря, освен ако веднага не кажеш на готвачката.
— Не искам. Ще си взема нещо в стаята.
— Изглеждаш бледа. Пийни малко шери, ще ти върне апетита.
— Добре.
Тя седна, той й наля шери и докато й подаваше чашата, рече:
— Ани вече има работа и дом.
— Радвам се — отвърна Шарлът студено.
Той си пое дълбоко дъх.
— Може да се каже, че аз имам вина в цялата тази история.
— О! — възкликна тя изненадана.
„Нима толкова рядко признавам грешките си?“, зачуди се той, но продължи:
— Разбира се, не знаех, че нейният… младеж… е избягал и тя се срамува да се върне при майка си. Но трябваше да се поинтересувам. Както ти правилно изтъкна, аз носех отговорност за момичето.
Шарлът мълчеше, но седна до него на дивана и хвана ръката му. Той се трогна.
— Ти имаш добро сърце и се надявам винаги да остане такова. А мога ли да се надявам и че скоро ще се научиш да изразяваш своите прекрасни чувства малко по-… овладяно?
Тя го погледна.
— Ще се постарая, татко.
— Често се чудя дали не те предпазвахме прекалено. Разбира се, майка ти реши как ще бъдеш възпитавана, но трябва да кажа, че аз винаги съм бил съгласен с нея. Някои хора твърдят, че децата не бива да бъдат предпазвани от… е, да го наречем, от истините за живота, но тези хора са малцина и обикновено са ужасни грубияни.
Помълчаха известно време. Лидия, както винаги, се обличаше за вечеря цяла вечност. Уолдън искаше да каже още неща на Шарлът, но не беше сигурен, че ще събере кураж. Бе репетирал наум няколко встъпления и всички до едно бяха ужасно смущаващи. Тя седеше до него и мълчеше, а той се зачуди дали има някаква представа какво става в главата му.
Лидия щеше да слезе всеки момент. Сега или никога. Той прочисти гърлото си: