В този приют и бременни жени търкаха подовете и вършеха най-тежка работа почти до деня на раждането. Много от тях не бяха омъжени, бяха съвсем, съвсем млади, още момичета. На тези нещастни майки бе позволено да останат в болницата едва две седмици след раждането. След това трябваше да изберат — да се върнат в приюта и да изкарват прехраната си с чистене или друга работа, но да са разделени от децата си; или да вземат своите рожби. Можеха да останат и да бъдат несретници или да си тръгнат — с двуседмично бебе на ръце, без никаква надежда, без дом, без пари, без да има къде да отидат. Какво се случва с тези момичета и с техните нещастни деца?
Шарлът беше смаяна, че подобни деликатни въпроси се обсъждат публично. Неомъжени майки… още момичета… без дом, без пари… И защо трябва да ги разделят от децата им в приюта? Нима беше истина?
Но най-лошото тепърва предстоеше.
Госпожа Панкхърст леко повиши глас:
— Според закона, ако мъж, който е обезчестил момиче, плати сумата от двайсет лири, никой няма да провери пансиона. Стига въпросният „производител на бебета“ да прави само по едно бебе и да плаща по двайсет лири, инспекторите никога няма да проверят дома.
„Производители на бебета“… „мъж, който е обезчестил момиче“… все непознати за Шарлът думи, но бяха ужасяващо ясни сами по себе си.
— Разбира се, бебетата умират с ужасяваща бързина и тогава „производителите“ им са свободни да набележат следващата си жертва. От години жените се опитват да променят Закона за бедните, за да защитят незаконородените и да попречат на богатите негодници да се измъкнат от отговорност за детето си. Опитват отново и отново, но винаги се провалят. — Гласът й се превърна в страстен вик. — Защото единствено жените ги е грижа за това!
Публиката избухна в аплодисменти и една жена до Шарлът извика:
— Слушайте, слушайте!
Шарлът се обърна към нея и я стисна за ръката.
— Това вярно ли е? — попита тя. — Вярно ли е?
Госпожа Панкхърст заговори отново:
— Иска ми се да имах времето и силата, за да ви разкажа за всички трагедии, на които станах свидетел, докато бях в онова настоятелство. В отдела, чиято задача бяха помощите за бедни извън приютите, се срещнах с вдовици, които отчаяно се опитваха да задържат домовете си и да издържат семействата си. Законът постановява за тях напълно неадекватна помощ, за сама жена с дете не осигурява нищо, единствено приют. Дори когато една майка е с бебе на ръце, законът пак я смята за трудоспособна. Жените, казваха ни, трябва да си стоят у дома и да се грижат за децата си. Често смайвах своите колеги мъже с думите: „Когато жените получат право на глас, те ще се погрижат майките да могат да останат у дома и да се грижат за децата си!“.
През 1899 г. бях назначена в службата по регистриране на ражданията и смъртните случаи в Манчестър. Дори след опита ми с настоятелството на приюта бях шокирана от постоянните доказателства колко малко уважение отдава светът на жените и децата. Тринайсетгодишни момичета идваха при мен, за да регистрират раждането на бебетата си, незаконни, разбира се. В повечето случаи нищо не можеше да се направи. Допустимата възраст е шестнайсет години, но мъжът обикновено твърди, че е смятал момичето за по-голямо. По време на службата ми там една много млада майка беше подхвърлила незаконороденото си бебе и то умря. Момичето бе обвинено в убийство и осъдено на смърт. Мъжът, който от гледна точка на справедливостта е истинският убиец на детето, не получи никакво наказание.
Неведнъж в онези дни съм се питала какво трябва да се направи. Присъединих се към лейбъристката партия, защото мислех, че чрез нея могат да се въведат значими промени, че тя може да отправи искане за права на жените, което политиците няма да могат да пренебрегнат. Нищо не се случи.
През всички тези години дъщерите ми пораснаха. Един ден Кристабел ме изненада с думите: „От колко време молите да ви дадат право на глас. Аз лично смятам да го получа“. От този ден имам два девиза. Единият е: „Право на глас за жените“. А другият: „Аз лично смятам да го получа!“.