Този ден у Лидия се зароди ужасно съмнение.
След обяда тя се качи в стаята си и си легна. Не можеше да мисли за друго освен за Феликс. Още беше податлива на магнетизма му: беше глупаво да се преструва, че не е така. Но тя вече не беше безпомощно момиче и бе решена да не губи контрол, да не позволява на Феликс да разруши спокойния живот, който толкова внимателно беше изградила.
Мислеше за всички въпроси, които не му беше задала. Какво прави в Лондон? Как си изкарва прехраната? Как е разбрал къде да я намери?
Беше казал на Причард фалшиво име. Явно се страхуваше, че тя няма да го приеме. И Лидия осъзна защо „Константин Дмитриевич Левин“ й се стори толкова познато: това беше името на герой от „Ана Каренина“, книгата, която беше купила при първата им среща. Името носеше двойно значение — коварно напомняне, събуждащо много смътни спомени, като вкус, който си спомняш от детството. Бяха спорили за този роман. Лидия твърдеше, че е изключително реален, защото тя знаеше какво е, когато в душата на една почтена жена се освободи страстта; Ана беше Лидия. Но книгата не била за Ана, каза Феликс; тя била за Левин и неговото търсене на отговор на въпроса: „Как трябва да живея?“. А отговорът на Толстой бил: „В сърцето си знаеш кое е правилно“. Феликс твърдеше, че това бил глупав морал — нарочно пренебрегващ историята, икономиката и психологията, което довело до пълното невежество и дегенерация на руската управляваща класа. Онази нощ те ядоха мариновани гъби и Лидия за първи път опита водка. Беше облечена с тюркоазена рокля, която правеше сивите й очи сини. Феликс целуна пръстите на краката й, а после…
Да, той беше коварен, щом искаше да й припомни всичко това.
Тя се чудеше дали отдавна е в Лондон и дали е дошъл само за да види Алекс? Вероятно съществуваше причина да го търси точно тук, за да се застъпи за затворен моряк в Русия. И тогава за първи път й хрумна, че Феликс може да не й е казал истината. Все пак той още е анархист. През 1895 г. говореше против насилието, но може да се е променил.
Ако Стивън разбере, че е казала на един анархист къде да намери Алекс…
Тази мисъл я тревожеше по време на чая. Тревожеше я и докато прислужницата фризираше косата й, като в резултат прическата не се получи добре и тя приличаше на плашило. Тревожи се за това и по време на вечерята и в резултат не беше достатъчно отзивчива с маркиза Куорт, господин Чембърлейн и един младеж на име Фреди, който на висок глас изразяваше надеждите си, че Шарлът няма някакви сериозни недостатъци.
Лидия си спомни ранената ръка на Феликс, заради която бе извикал толкова силно, когато го стисна. Само я беше зърнала, но раната й се стари достатъчно дълбока, за да има нужда от няколко шева.
Така или иначе, едва в края на вечерта, когато седеше в спалнята си у дома и решеше косата си, й хрумна да свърже Феликс с безумеца от парка.
Тази мисъл беше така плашеща, че тя изпусна позлатената четка на тоалетката и счупи стъклено флаконче с парфюм.
Ами ако Феликс е дошъл в Лондон да убие Алекс?
Ами ако именно Феликс беше нападнал каретата в парка не за да ги ограби, а за да убие Алекс? Онзи мъж с неговия ръст и телосложение ли беше? Да, общо взето. А Стивън го беше ранил с меча си…
След това Алекс напусна дома им, защото се изплаши (или вероятно, едва сега го осъзнаваше, защото беше сигурен, че „обирът“ всъщност е бил опит за покушение), и Феликс не е знаел къде да го намери, затова е дошъл при нея…
Тя се втренчи в отражението си. Жената в огледалото имаше сиви очи, светли вежди, руса коса, красиво лице и мозък на врабче.
Нима е възможно? Нима Феликс би я заблудил така? Да — защото цели деветнайсет години е вярвал, че го е предала.
Тя събра парченцата от счупения флакон и ги сложи в носна кърпа, после избърса разлетия парфюм. Не знаеше какво да стори. Да предупреди ли Стивън, но как? „Между другото, един анархист се отби тази сутрин и ме попита къде е Алекс; и тъй като навремето ми беше любовник, аз му казах…“ Трябваше да измисли някаква история. Преди много я биваше в безсрамните лъжи, но беше изгубила опит. Накрая реши, че може да използва комбинация от лъжите, които Феликс бе пробутал на нея и Причард.
Облече си кашмирена роба над копринената нощница и отиде в спалнята на Стивън.
Той седеше до прозореца по пижама и халат, в едната си ръка държеше чашка бренди, а в другата пура и се взираше в озарения от луната парк. Изненада се да я види, защото винаги той отиваше в стаята й нощем. Стана, усмихна се и я прегърна. Тя осъзна, че той възприема погрешно посещението й: мислеше си, че идва да се любят.