— Искам да поговорим — рече Лидия.
Той я пусна. Изглеждаше разочарован.
— По това време?
— Мисля, че днес може би направих нещо ужасно глупаво.
— Най-добре ми разкажи.
Седнаха един срещу друг пред празната камина. Внезапно Лидия съжали, че не е дошла, за да се любят.
— Тази сутрин ме посети един човек — рече тя. — Каза, че ме познавал от Санкт Петербург. Името му ми беше познато и аз мисля, че смътно си го спомням… Нали знаеш как става понякога…
— Как се казва?
— Левин.
— Продължавай.
— Каза, че иска да се види с княз Орлов.
Стивън внезапно застана нащрек.
— Защо?
— Нещо, свързано с моряк, който бил хвърлен несправедливо в затвора. Този… Левин… искаше да се застъпи за него пред княза.
— Ти какво му каза?
— Казах му за хотел „Савой“.
— По дяволите! — извика Стивън, после се извини: — Моля те, прости ми.
— По-късно ми хрумна, че този Левин може да няма добри намерения. Ръката му беше порязана — и си спомних, че ти рани онзи безумец от парка… затова, нали разбираш, постепенно свързах нещата… Направих нещо ужасно, нали?
— Вината не е твоя. Всъщност е моя. Трябваше да ти кажа истината за онзи мъж в парка, но реших да не те плаша. Сгреших.
— Бедният Алекс — рече Лидия. — Как е възможно някой да иска да го убие? Той е толкова мил.
— Как изглежда този Левин?
Лидия се смути. За момент беше мислила за „Левин“ като за непознат убиец, но сега бе принудена да опише Феликс.
— Ами… висок, слаб, с тъмна коса, горе-долу на моята възраст, очевидно руснак; хубаво лице, но с бръчки… — Тя замълча. „И аз копнея за него.“
Стивън се изправи.
— Ще ида да събудя Причард. Той ще ме откара до хотела.
Лидия искаше да отвърне: „Не, недей, по-добре легни с мен, имам нужда от топлината и нежността ти“. Но каза:
— Много съжалявам.
— Може да е за добро — отвърна Стивън.
Тя го погледна изненадана.
— Как така?
— Защото, когато той отиде в „Савой“, за да убие Алекс, аз ще го заловя.
Тогава Лидия разбра, че преди всичко това да свърши, двамата мъже, които обичаше, сигурно ще се избият взаимно.
Феликс внимателно извади бутилката с нитроглицерин от мивката и прекоси стаята, все едно стъпваше по яйчени черупки. Възглавницата лежеше на дюшека. Беше разширил дупката до петнайсетина сантиметра и сега пъхна през нея бутилката там. Нагласи пълнежа така, че бомбата да е изцяло покрита с попиваща материя. Взе възглавницата като бебе и я положи в отворения куфар. Затвори капака и започна да диша по-леко.
Облече си палтото, сложи си шала и шапката. Внимателно изправи куфара и го взе.
Излезе.
Пътуването до Уест Енд беше истински кошмар.
Разбира се, не можеше да отиде с велосипеда, но дори ходенето бе изключително изнервящо. Постоянно си представяше зелената стъклена бутилка във възглавницата; при всяка крачка си мислеше за леката ударна вълна, която сигурно преминава по тялото му, по ръката и стига до куфара; в ума си виждаше как молекулите на нитроглицерина вибрират все по-бързо и по-бързо.
Подмина една жена, която миеше тротоара пред къщата си. Той слезе на платното, за да не се подхлъзне по мокрите плочи, и тя му се изсмя:
— Страх те е да не си намокриш краката ли, конте?
От една фабрика в Юстън се изля тълпа чираци, подгонили футболна топка. Феликс закова на място, докато тичаха около него, блъскаха се и се бореха за топката. Някой я изрита надалеч и всички бързо я последваха.
Прекосяването на Юстън Роуд беше истински танц на смъртта. Стоя на тротоара цели пет минути, докато в движението се появи достатъчно голяма пролука; после тръгна през платното така бързо, че почти тичаше.
На Тотнам Корт Роуд влезе в една скъпа книжарница. Там беше спокойно и тихо. Остави внимателно куфара на плота и един помощник го попита:
— Какво ще обичате, сър?
— Един плик, моля.
Продавачът вдигна вежди.
— Само един ли, сър?
— Да.