Не беше невъзможно двамата да се появят във фоайето всеки миг, но надали можеше да възлага надежди на това. И какво ще направи тогава?
„Ще хвърля бомбата и ще умра щастлив.“
Видя през стъклената врата хлапето.
То тръгна по тясната алея, която водеше към входа на хотела. Феликс виждаше плика в ръката му: детето го държеше за крайчето почти с отвращение, сякаш пликът беше мръсен, а не ръцете му. Момчето наближи вратата, но го спря служител на хотела. Последва някакъв разговор, който Феликс не чу, и хлапакът си тръгна. Служителят влезе във фоайето с плика в ръка.
Феликс се напрегна. Дали ще стане?
Служителят подаде плика на портиера. Той го погледна, взе молив, написа нещо в горния десен ъгъл — номера на стаята? — и извика пиколо.
Стана!
Феликс се изправи, внимателно вдигна куфара си и пое към стълбите.
Пиколото го подмина на първия етаж и продължи нагоре.
Феликс го последва.
Беше почти прекалено лесно.
Позволи на пиколото да изкачи още една площадка, после забърза, за да не го изпусне от поглед.
На петия етаж момчето тръгна по коридора. Феликс спря, наблюдаваше го.
Момчето почука на една врата. Тя се отвори и се показа ръка, която пое плика.
„Намерих те, Орлов.“
Пиколото се престори, че си отива, но го извикаха обратно. Феликс не чу думите. Момчето получи бакшиш.
— Благодаря ви, сър, много мило от ваша страна — отвърна то и вратата се затвори.
Феликс тръгна по коридора.
Момчето видя куфара му и посегна към него с думите:
— Да ви помогна ли, сър?
— Не! — рязко отвърна Феликс.
— Разбира се, сър — отвърна пиколото и отмина.
Феликс се приближи до вратата на Орлов. Нима нямаше допълнителна охрана? Уолдън вероятно си въобразяваше, че убиецът не може да проникне в лондонска хотелска стая, но Орлов би трябвало да знае по-добре. За миг Феликс се изкуши да се върне и да помисли още малко или вероятно да разузнае още малко, но вече беше твърде близо до Орлов.
Сложи куфара на килима пред стаята.
Отвори го, бръкна във възглавницата и внимателно извади зелената бутилка.
Изправи се бавно.
Почука на вратата.
Осма глава
Уолдън погледна плика. Беше надписан с четлив, съвсем обикновен почерк, но от чужденец, защото англичаните щяха да напишат „княз Орлов“ или „княз Алексей“, но не и „княз А. А. Орлов“. Уолдън много искаше да разбере какво има вътре, но Алекс се бе изнесъл от хотела през нощта и той не можеше да отвори писмото в негово отсъствие — все пак беше лична поща.
Подаде го на Базил Томсън, който не страдаше от такива скрупули. Разкъса плика и извади лист хартия.
— Празен е!
Тогава се почука на вратата.
Всички се задействаха бързо. Уолдън се приближи до прозорците, далеч от вратата и от огневата линия, и застана зад едно канапе, готов да се прикрие. Двамата детективи обградиха вратата и извадиха оръжията си. Томсън застана в средата на стаята, зад голямо тапицирано кресло.
Отново се почука.
— Влез — отворено е — извика Томсън.
Вратата се отвори и един мъж застана на прага.
Уолдън стисна облегалката на дивана.
Той изглеждаше страховито.
Беше висок, с бомбе и черно палто, закопчано до врата. Имаше издължено, слабо и бледо лице. Държеше голяма зелена бутилка в лявата си ръка. Очите му обиколиха стаята и за част от секундата той разбра, че е в капан.
Вдигна бутилката и каза:
— Нитроглицерин!
— Не стреляйте! — излая Томсън на детективите.
Уолдън се скова от страх. Знаеше какво представлява нитроглицеринът: ако бутилката паднеше, всички щяха да загинат. А той искаше да живее, не искаше да умре, агонизиращ в пламъци.
Настъпи продължителна тишина. Никой не помръдваше. Уолдън се взираше в лицето на убиеца — изпито, твърдо, решително лице. Всяка подробност се запечата в ума му в тази ужасна тишина: гърбавият нос, широката уста, тъжните очи, гъстата черна коса, която се подаваше под периферията на шапката. Луд ли беше? Озлобен? Безсърдечен? Садист? Изражението му показваше единствено, че не изпитва страх.
Томсън наруши тишината.
— Предай се — рече той. — Остави бутилката на пода. Не прави глупости.
Уолдън си мислеше: „Ако детективите стрелят и мъжът падне, ще стигна навреме до него, за да хвана бутилката, преди да се е разбила на пода…“.