— Мислиш ли, че ще се чувстваме различно след дебюта в обществото? — попита Белинда.
Шарлът беше разсъждавала вече по този въпрос.
— Аз няма.
— Но тогава ще сме вече пораснали.
— Не виждам как многото приеми, балове и пикници могат да направят човек пораснал.
— Ще трябва да носим корсети.
Шарлот се изсмя.
— Никога ли не си слагала корсет?
— Не, а ти?
— Аз изпробвах моя миналата седмица.
— И как е?
— Ужасно. Не можеш да вървиш изправена.
— А как изглеждаш?
Шарлът изобрази с жест огромен бюст. И двете избухнаха в смях. Шарлът забеляза майка си и веднага си придаде разкаяно изражение в очакване да бъде порицана, но майка й изглеждаше разсеяна, само се усмихна леко и се обърна.
— Мисля, че ще е забавно — каза Белинда.
— Сезонът ли? Да — рече Шарлот със съмнение. — Но какъв смисъл има от всичко това?
— Смисълът е, разбира се, да срещнеш правилния младеж.
— Искаш да кажеш — да си намериш съпруг.
Те стигнаха до огромния дъб в средата на моравата и Белинда се тръшна на пейката под него. Изглеждаше леко нацупена.
— За теб всичко това е голяма глупост, нали? — попита тя.
Шарлът седна до нея и се загледа през килима от торф към дългата южна фасада на Уолдън Хол. Високите готически прозорци блестяха на следобедното слънце. Оттук къщата изглеждаше така, сякаш бе рационално и правилно планирана, но зад тази фасада се криеше очарователна бъркотия.
— Глупаво е да те карат да чакаш толкова дълго — отвърна тя. — Не изгарям от нетърпение да ходя по балове, да оставям визитки в домовете на хората следобед и да се срещам с млади мъже — не бих имала нищо против, ако никога не направя нещо подобно, — но се ядосвам, че все още се държат с мен като с дете. Мразя да вечерям с Мария, тя е толкова невежа или се преструва на такава. В трапезарията поне можеш да поговориш. Татко разказва интересни неща. Когато ми доскучае, Мария предлага да играем на карти. Не искам да играя на нищо, искам да играя роля в живота си. — Тя въздъхна. Когато говореше за това, се ядосваше още повече. Погледна спокойното луничаво лице на Белинда с ореол от червени къдрици. Нейното беше овално, с доста отличителен прав нос и силна брадичка, а косата й бе тъмна и гъста. „Белинда е късметлийка — помисли си тя, — тези неща наистина не я безпокоят, тя никога не се замисля особено.“
Докосна я по ръката.
— Извинявай. Не исках да говоря така.
— Няма нищо. — Белинда се усмихна опрощаващо. — Винаги се гневиш за неща, които не можеш да промениш. Помниш ли, когато реши, че искаш да идеш в „Итън“?
— Не!
— Напротив. Каква врява вдигна само! „Татко е учил в «Итън», защо да не уча и аз?“
Шарлът нямаше никакъв спомен за това, но не можеше да отрече, защото ги вършеше точно такива, когато беше на десет.
— Наистина ли мислиш, че тези неща не могат да бъдат променени? Да идеш в Лондон за сезона, да се сгодиш, после да се омъжиш…
— Може да се забъркаш в скандал и да се наложи да емигрираш в Родезия.
— Не съм много сигурна как човек може да се забърка в скандал.
— Аз също.
Помълчаха известно време. Понякога на Шарлът й се искаше да е пасивна като Белинда. Животът щеше да е по-прост — но и ужасно скучен.
— Попитах Мария какво се очаква да правя, след като се омъжа — продължи тя. — Знаеш ли какво ми отговори? — Тя започна да имитира гърления руски акцент на гувернантката си: — „Да правиш ли? Скъпо дете, няма да правиш нищо“.
— О, твърде глупаво е — рече Белинда.
— Нима? А какво прави майка ми или твоята майка?
— Те са светски дами. Дават приеми, отсядат в провинциални имения, ходят на опера и…
— Точно това имам предвид. Нищо не правят.
— Раждат бебета…
— Е, то е друго. Раждането на бебета е превърнато в такава тайна.
— Защото е… вулгарно.
— Защо? Какво вулгарно има в това? — Шарлът осъзна, че отново се пали. Мария винаги й казваше да не се пали. Тя пое дълбоко дъх и понижи глас: — Ние с теб ще трябва да раждаме бебета. Не мислиш ли, че можеха да ни кажат как точно става? Много са загрижени да научим всичко за Моцарт, Шекспир и Леонардо да Винчи.