— Ако реша, ще ви кажа — отвърна Феликс. Стаята беше мръсна, но това бе последният му проблем.
На другия ден отново щеше да започне да търси Орлов.
— Стивън! Слава богу, че си добре! — възкликна Лидия.
Той я прегърна.
— Разбира се, че съм добре.
— Какво стана?
— Опасявам се, че не можахме да го заловим.
Лидия едва не припадна от облекчение. Откакто Стивън й каза, че ще „хванат онзи мъж“, тя беше двойно ужасена: ужасена, че Феликс ще убие Стивън, а ако не го убие, тя ще стане причина Феликс отново да отиде в затвора. Знаеше през какво е преминал първия път и от самата мисъл й призляваше.
— Струва ми се, че познаваш господин Базил Томсън — каза Стивън. — А това е господин Тейлър, полицейски художник. Ще му помогнем да нарисува лицето на убиеца.
Сърцето на Лидия се сви. Сега трябваше в продължение на часове да си представя лицето на любовника си в присъствието на своя съпруг. „Кога ще свърши всичко това?“, помисли си тя.
— Между другото, къде е Шарлът? — попита Стивън.
— Пазарува.
— Добре. Не искам да разбере нищо за това и най-вече не искам да разбере къде е Алекс.
— Не казвай и на мен тогава — отвърна Лидия. — По-добре да не знам. Така няма да мога да допусна същата грешка отново.
Седнаха и художникът извади скицника си. Той рисува лицето отново и отново. Лидия можеше да го направи и сама само за пет минути. Първо се опита да заблуди художника с думите: „Не съвсем“, когато нещо беше точно както трябва да бъде, и „Точно така“, когато нещо беше съвсем погрешно, но Стивън и Томсън бяха видели ясно Феликс, макар и за кратко, и я поправяха. Накрая тя се изплаши да не я разкрият и започна да им съдейства, като съзнаваше, че им помага да затворят отново Феликс. Постигнаха доста добра прилика на лицето, което обичаше.
След това нервите й бяха толкова опънати, че изпи доза лауданум и си легна. Сънува, че отива в Санкт Петербург, за да се срещне с Феликс. По ужасяващата логика на сънищата тя бързаше към кораба в карета с две херцогини, които в истинския живот биха я изхвърлили от висшето общество, ако знаеха миналото й. Ала се объркаха и вместо в Саутхемптън отидоха в Борнмът. Там спряха за почивка, макар че беше пет часът, а корабът отплаваше в седем. Херцогините казаха на Лидия, че нощем спят заедно и се докосват по извратен начин. Това някак не беше изненадващо, макар че и двете бяха много стари. Лидия все повтаряше: „Трябва веднага да тръгваме“, но те не й обръщаха внимание. Дойде мъж със съобщение за нея. Беше подписано „Твоят любовник анархист“. Лидия каза на пратеника: „Кажете на моя любовник анархист, че се опитвам да стигна за кораба в седем“. И тогава настана хаос. Херцогините си смигнаха. Оставаха двайсет минути до седем, а още бяха в Борнмът и Лидия осъзна, че не си е събрала багажа. Хукна насам-натам, започна да хвърля неща в куфара, но нищо не можеше да намери и секундите изтичаха, а вече закъсняваше и някак си куфарът не се пълнеше, тя се паникьоса и тръгна без багаж, изгуби се из крайбрежието на Борнмът и не можа да излезе от града, после се събуди, без да е стигнала в Саутхемптън.
Лежеше в леглото, сърцето й биеше бързо, очите й бяха широко отворени и втренчени в тавана, а тя си мислеше: „Това беше само сън. Слава богу. Слава богу!“.
Феликс си легна нещастен и се събуди гневен.
Гневеше се на себе си. Убийството на Орлов не беше свръхчовешка задача. Може и да го пазеха, но нямаше как да го заключат в подземен трезор като пари в банка; освен това дори банковите трезори можеха да бъдат ограбени. Феликс беше интелигентен и решителен. С търпение и упоритост щеше да намери начин да преодолее всички пречки, които щяха да поставят на пътя му.
Преследваха го. Е, няма да го хванат. Щеше да се движи по задните улици, да избягва съседите си, да се озърта постоянно за сини полицейски униформи. Откакто бе станал терорист, неведнъж го бяха преследвали, но така и не го заловиха.
Стана, изми се на помпата в двора, напомни си да не се бръсне, сложи си каскета, куртката и очилата, закуси в една чайна и пое с велосипеда към парка „Сейнт Джеймс“, като избягваше главните улици.
Първото, което забеляза, беше цивилен полицай, който се разхождаше пред къщата на Уолдън.
Това означаваше, че няма да може да заеме обичайната си позиция за наблюдение. Трябваше да се отдалечи навътре в парка и да гледа от разстояние. Освен това не биваше да се задържа дълго на едно място, в случай че полицаят беше достатъчно нащрек и бдителен, за да го забележи.