Прочете вестника в стаята си следобед. Научи, че инцидентът в двореца по време на представянето на дебютантките не е първият случай, в който жените се обръщат с молба към краля и кралицата. Миналия декември три суфражетки с красиви вечерни рокли се барикадирали в една ложа в „Ковънт Гардън“ по време на галапредставление на „Жана д’Арк“ от Реймънд Роуз, на което присъствали кралят и кралицата с голяма свита. В края на първо действие една от суфражетките станала и се обърнала към краля с мегафон. Отнело им половин час да разбият вратата на ложата и да изкарат жените оттам. Тогава още четирийсет суфражетки от първите редове на балкона се изправили, започнали да хвърлят позиви към партера и после излезли заедно.
Преди и след този инцидент кралят отказвал да даде аудиенция на госпожа Панкхърст. Но с твърдението, че всички поданици имат изконното право да се обърнат към краля със своите оплаквания, суфражетките обявили, че към двореца ще се отправи делегация, придружена от хиляди жени.
Шарлът осъзна, че тази делегация ще тръгне днес — този следобед — сега.
Искаше да отиде.
„Каква полза има да осъзнаеш, че нещо не е наред, ако никой няма да направи нищо“, помисли си тя, а речта на госпожа Панкхърст още кънтеше в ушите й: „Духът, който днес гори у жените, не може да бъде потушен…“.
Баща й беше излязъл с автомобила с Причард. Майка й си легна следобед както винаги. Нямаше кой да я спре.
Тя облече старомодна рокля, избра най-невзрачните си палто и шапка, после слезе тихо по стълбите и се измъкна от къщата.
Феликс обикаляше из парка, без да откъсва поглед от къщата, и мислеше.
Някак трябваше да разбере къде отиде Уолдън с колата. Но как да го направи? Дали да опита отново с Лидия? Можеше, макар че беше рисковано, да мине покрай полицая и да влезе вътре, но как щеше да излезе? Дали Лидия щеше да вдигне тревога? Дори да го пусне да си иде, тя едва ли щеше да му каже къде се крие Орлов, защото вече знаеше каква е целта му. Вероятно би могъл да я прелъсти — но къде и кога?
Не беше възможно да следва колата на Уолдън с велосипед. А с друга кола? За него не беше проблем да открадне, но не умееше да шофира. Би ли могъл да се научи? Дори да успее, дали шофьорът на Уолдън няма да забележи, че ги следят?
А ако се скриеше в колата на Уолдън… Това означаваше да проникне в гаража, да отвори багажника и да остане няколко часа вътре — с надеждата, че няма да го отворят, за да сложат в него нещо преди пътуването. Вероятността за успех бе твърде нищожна, за да рискува всичко, като заложи на нея.
Шофьорът трябваше да е уведомен, разбира се. Дали би могъл да го подкупи? Да го напие? Да го отвлече? Тъкмо разсъждаваше над тези възможности, когато видя момичето да излиза от къщата.
Зачуди се коя е. Може би беше прислужница, защото семейството винаги излизаше с карети; но тя бе минала през главния вход, а Феликс не беше виждал слугите да минават оттам. Вероятно беше дъщерята на Лидия. Тя сигурно знаеше къде е Орлов.
Феликс реши да я проследи.
Тя тръгна към Трафалгар Скуеър. Той остави колелото си в храстите, последва я и я огледа. Дрехите й не бяха като на слугиня. Спомни си, че в нощта, когато се опита да убие Орлов, в каретата имаше момиче. Тогава не го видя добре, защото цялото му внимание беше — пагубно — привлечено от Лидия. През дългите дни на наблюдение на къщата беше зървал понякога момиче в каретата. Вероятно беше същото момиче. Измъкваше се с някаква тайна цел, докато баща й и майка й бяха заети.
Докато я следваше през Трафалгар Скуеър, нещо в нея му се стори смътно познато. Беше почти сигурен, че никога не я е виждал отблизо, и все пак имаше силното усещане за дежавю, докато гледаше стройната й фигура, правия гръб и решителната бърза походка. Понякога зърваше лицето й в профил, когато тя се обръщаше да прекоси улицата, и вирнатата брадичка или вероятно нещо в очите й докосваше някаква струна дълбоко в паметта му. Дали не му напомняше за младата Лидия? Не, нищо подобно: Лидия беше дребна и крехка, с деликатни черти. Това момиче имаше ъгловато, излъчващо сила лице. Напомняше му за картината на един италиански художник, която беше видял в галерия в Женева. След миг и името на художника изникна в ума му: Модиляни.
Приближи се още до нея и след минута-две я видя в анфас. Сърцето му пропусна удар и той си помисли: много е красива.