„Последния път, когато бях тук, имах покана“, каза си тя.
Първата редица стигна до полицаите. За миг настъпи застой. Хората отзад напираха. Шарлът видя госпожа Панкхърст. Беше в костюм от лилаво кадифе, бяла блуза с висока яка и зелен жакет. Шапката й беше лилава, с огромно бяло щраусово перо и воал. Тя се откъсна от множеството и се приближи до портите на двореца. Изглеждаше толкова дребна и смела, докато крачеше с вдигната глава към дверите на краля!
Тя спря пред полицейски инспектор с каскет. Той беше огромен здравеняк и изглеждаше поне трийсет сантиметра по-висок от нея. Последва кратък разговор и госпожа Панкхърст пристъпи напред. Инспекторът й препречи пътя. Тя се опита да мине покрай него и тогава за ужас на Шарлът полицаят я сграбчи, вдигна я от земята и я отнесе настрани.
Шарлът се вбеси — както и всички останали жени. Демонстрантките се устремиха яростно към полицаите. Шарлът видя как една-две се откъсват от множеството и хукват към двореца, преследвани от униформени. Конете запристъпваха от крак на крак, железните им подкови тракаха заплашително по паважа. Редицата започна да се разкъсва. Няколко жени се бореха с полицаите и бяха повалени на земята. Шарлът се ужаси, че ще й се случи същото. Част от зяпачите се втурнаха да помагат на полицията и после суматохата прерасна в бой. Една жена на средна възраст близо до Шарлът беше сграбчена през бедрата. „Пуснете ме, сър!“, извика тя гордо, а полицаят отвърна: „Скъпа моя, днес мога да те хващам където си поискам!“. Неколцина мъже със сламени шапки нахлуха сред тълпата и започнаха да блъскат и удрят жените, а Шарлът се разкрещя. Внезапно група суфражетки с бухалки контраатакуваха и като че ли отвсякъде изникнаха мъже със сламени шапки. Те вече не бяха зяпачи: включиха се в боя. Шарлът искаше да избяга, но накъдето и да се обърнеше, виждаше насилие. Един тип с бомбе награби млада жена през гърдите и пъхна другата си ръка между бедрата й. Шарлът го чу да казва: „Отдавна чакаш това, нали, скъпа?“ Тази зверщина я ужаси: беше като в онези средновековни картини, изобразяващи Чистилището, в които всички страдаха от неизразими мъчения; но това бе истинско и тя се намираше насред него. Някой я блъсна отзад, тя падна и ожули коленете и дланите си. Някой я настъпи по ръката. Опита да стане и беше повалена отново. Осъзна, че може да бъде стъпкана от кон и да умре. Отчаяно се вкопчи в палтото на една жена и се издърпа на крака.
Няколко жени хвърляха пипер в очите на мъжете, но беше невъзможно да се прицелват точно и поразяваха колкото нападателите си, толкова и от своите. Боят стана още по-свиреп. Шарлът видя една жена да лежи на земята, от носа й течеше кръв. Искаше да й помогне, но не можеше да помръдне — едва се задържаше права. Вече бе не само уплашена, а и гневна. Мъжете, полицията и цивилните, удряха и ритаха жените с удоволствие. Шарлът си помисли истерично: „Защо се хилят така?“. С ужас усети как една огромна ръка я стиска за гърдата и я извива. Шарлът се обърна и отблъсна непохватно ръката от себе си. Стоеше пред мъж в средата на двайсетте, добре облечен, с костюм от туид. Той я стисна за гърдите и заби здраво пръсти в тях. Никой никога не я беше докосвал там. Тя започна да се бори с него и видя, че на лицето му е изписана смесица от омраза и желание. „Това ти трябва, нали?“, изкрещя той и стовари юмрука си в стомаха й. Ръката му сякаш потъна там. Шокът беше ужасен, болката — още повече, но я изплаши най-вече това, че не можеше да си поеме дъх. Наведе се напред с отворена уста. Искаше да вдиша, да изкрещи, но не можеше. Беше сигурна, че ще умре. Смътно усети, че един много висок мъж се приближава и разделя тълпата като житна нива. Високият сграбчи мъжа с костюма от туид за ревера, удари го в брадичката и го отлепи от земята. Изненадата на лицето на онзи беше почти комична. Шарлът най-сетне си пое жадно дъх. Високият я прихвана здраво през раменете и каза в ухото й: „Насам“. Тя осъзна, че я спасяват, и усещането да е в ръцете на някой толкова силен и готов да я защити й донесе толкова огромно облекчение, че едва не припадна.
Високият я поведе към края на тълпата. Един сержант от полицията замахна към нея с палката си, но защитникът й вдигна ръка, за да спре удара, и извика от болка, когато дървената палка се стовари на предмишницата му. Той пусна Шарлът. Последва поредица от удари и накрая сержантът се просна кървящ на земята, а високият отново я поведе през навалицата.
Внезапно излязоха от множеството. Когато осъзна, че вече е в безопасност, Шарлът се разплака — започна да хлипа тихо и да бърше сълзите по бузите си. Мъжът я подтикваше да върви.