„Ето това трябваше да науча!“, помисли си Шарлът. Искаше да го отведе у дома и да го окове с вериги в стаята си, за да й обяснява всичко ден и нощ.
— А как сме започнали с тези преструвки?
— За отговора на този въпрос няма да стигне и един живот. Най-малко. Сигурен съм обаче, че има връзка с властта. Мъжете имат власт над жените, а богатите — над бедните. Много илюзии са необходими, за да се легитимира тази система — илюзии за монархията, капитализма, размножаването, секса. Тези илюзии ни правят нещастни, но без тях някой ще изгуби властта си. А мъжете няма да се откажат от нея, дори поради това да са нещастни.
— А какво трябва да се направи?
— Това е големият въпрос. На хората, които не искат да се откажат от властта, тя трябва да им бъде отнета. Прехвърлянето на власт от една фракция към друга в рамките на същата класа се нарича преврат и не променя нищо. Прехвърлянето на власт от една класа към друга се нарича революция и тя вече носи промяна. — Той се поколеба. — Макар че промените невинаги са онези, които революционерите са искали. Революциите се случват само когато хората се надигнат заедно срещу своите потисници — както правят суфражетките. Но те непременно са свързани с насилие, защото хората са готови да убиват, за да запазят властта си. И все пак те се случват, защото хората винаги ще отдават живота си за свободата.
— Вие революционер ли сте?
— Познайте от три пъти — рече той на английски.
Шарлът се засмя.
Стана точно заради смеха.
Докато Феликс говореше, част от ума му наблюдаваше лицето й и преценяваше реакциите й. Той изпита сърдечност към нея и тя му се струваше някак позната. Помисли си: „Уж аз трябваше да я омая, а тя омайва мен“.
И тогава тя се засмя.
Засмя се диво, в ъгълчетата на кафявите й очи се появиха бръчици; тя отметна глава назад така, че брадичката й се вирна напред; вдигна ръце с дланите нагоре в почти безпомощен жест и се засмя от сърце, с цяло гърло.
Феликс се върна двайсет и пет години назад. Видя тристайна къщурка до стената на дървена църква. Вътре момче и момиче седяха едно срещу друго до груба дъсчена маса. На огъня имаше метално гърне, в което вряха зеле, малко парче сланина и много вода. Почти беше мръкнало и баща им скоро щеше да се върне за вечеря. Петнайсетгодишният Феликс тъкмо бе разказал на осемнайсетгодишната си сестра Наташа анекдота за пътника и дъщерята на селянина. Тя отметна глава назад и се засмя.
Феликс се взираше в Шарлът. Тя изглеждаше точно като Наташа.
— На колко сте години? — попита я той.
— На осемнайсет.
И тогава го споходи толкова смайваща, толкова невероятна, толкова опустошителна мисъл, че сърцето му замря.
Преглътна с усилие и попита:
— А кога е рожденият ви ден?
— На втори януари.
Той ахна. Тя беше родена точно седем месеца след сватбата на Лидия и Уолдън; девет месеца след последния път, в който се беше любил с Лидия.
Освен това изглеждаше точно като сестра му Наташа.
И така Феликс разбра истината.
Шарлът беше негова дъщеря.
Девета глава
Какво има? — попита го тя.
— Какво?
— Изглеждате, сякаш сте видели призрак.
— Напомнихте ми на някого. Разкажете ми за себе си.
Тя го погледна смръщено: като че ли в гърлото му беше заседнала буца.
— Да не би да сте се простудили?
— Никога не се простудявам. Кой е най-ранният ви спомен? Тя се замисли за миг.
— Отраснах в къща в провинцията, наречена Уолдън Хол, в Норфолк. Тя е красива сива каменна сграда с много хубава градина. През лятото пием чая си отвън, под кестена. Сигурно съм била на четири, когато за първи път ми позволиха да пия чай с мама и татко. Беше много скучно. На моравата нямаше нищо интересно. Много ми се искаше да заобиколя къщата и да ида до конюшните. Един ден те оседлаха едно магаре и ми позволиха да го пояздя. Бях виждала как се язди, разбира се, и си мислех, че знам как се прави. Казаха ми да стоя неподвижно или ще падна, но аз не им повярвах. Отначало някой хвана поводите и започна да ме разхожда нагоре-надолу. После ми позволиха да ги поема сама. Всичко ми се струваше толкова лесно, че пришпорих магарето, както бях виждала да правят с конете, и то се затича. Следващото, което си спомням, беше, че съм на земята и плача. Не можех да повярвам, че наистина съм паднала! — Тя се засмя при спомена.