— Явно сте имали щастливо детство — каза Феликс.
— Не бихте говорили така, ако познавахте гувернантката ми. Казва се Мария и е руски дракон. „Младите дами винаги са с чисти ръце.“ Тя още е моя наставница.
— Е, все пак сте имали добра храна, дрехи и не сте мръзнали, а когато сте боледували, е идвал лекар.
— Според вас това ли е щастието?
— Аз бих се задоволил и с толкова. А кой е най-хубавият ви спомен?
— Когато татко ми подари пони — отвърна тя веднага. — Толкова много го исках, че беше като сбъдната мечта. Никога няма да забравя онзи ден.
— Той що за човек е?
— Кой?
Феликс се поколеба.
— Лорд Уолдън.
— Татко ли? Е… — Това се казва въпрос. За напълно непознат Феликс доста се интересуваше от нея, но тя бе дори по-любопитна за него. Под всички тези въпроси се усещаше някаква дълбока меланхолия, която я нямаше преди минути. Вероятно защото той беше имал нещастно детство и нейното му се струваше много по-хубаво. — Мисля, че татко сигурно е страшно добър човек…
— Но?
— Но той се държи с мен като с дете. Знам, че може би съм плашещо наивна, но никога няма да стана друга, ако не се уча. Той не ми обяснява нещата, както… е, както вие ми ги обяснихте. Много се смущава, когато ми говори за… мъже и жени, нали разбирате… а когато говори за политическите си възгледи, ми изглежда малко… как да кажа… самодоволен.
— Това е напълно естествено. През целия си живот е получавал всичко, което е искал, и то лесно. Разбира се, че за него светът е прекрасен такъв, какъвто е, с изключение на няколко дребни проблема, които ще се изгладят с времето. Обичате ли го?
— Да, освен в моментите, когато го мразя. — Интензивността на погледа му започна да я притеснява. Той като че ли попиваше жадно всяка нейна дума и запаметяваше израженията й. — Татко е много сърдечен човек, а вие защо се интересувате?
Той се усмихна странно, някак накриво.
— Цял живот се боря с управляващата класа, но рядко имам шанса да поговоря с неин представител.
Шарлът се досещаше, че това не е истинската причина, и се зачуди защо я лъже. Вероятно се смущаваше от нещо — хората обикновено я лъжеха по тази причина.
— Аз не съм представител на управляващата класа, не повече от някое от кучетата на татко.
Той се усмихна.
— Разкажете ми за майка ви.
— Тя е много чувствителна. Понякога се налага да пие лауданум.
— Какво е лауданум?
— Лекарство, което съдържа опиум.
Той вдигна вежди.
— Това звучи зловещо.
— Защо?
— Мислех, че употребата на опиум се смята за упадъчна.
— Не и за медицински цели.
— О…
— Скептичен сте.
— Винаги.
— Е, кажете тогава какво имате предвид.
— Предполагам, че щом майка ви се нуждае от опиум, вероятно е по-скоро нещастна, отколкото болна.
— Защо да е нещастна?
— Вие ми кажете, тя е ваша майка.
Шарлът се замисли. „Нещастна ли е мама? Тя определено не изглежда така доволна като татко. Твърде много се тревожи и излиза от релси и при най-малкия повод.“
— Тя е напрегната — отвърна Шарлът. — Но не мисля, че защото е нещастна. Чудя се дали няма връзка с това, че е напуснала родината си?
— Възможно е — рече Феликс, но не звучеше убеден. — Имате ли братя и сестри?
— Не. Най-добрата ми приятелка е братовчедка ми Белинда, която е на моята възраст.
— А какви са другите ви приятели?
— Нямам други приятели, само познати.
— Други братовчеди?
— Двама близнаци, шестгодишни. Разбира се, имам много братовчеди в Русия, но никога не съм ги виждала, освен Алекс, който е много по-голям от мен.
— А какво смятате да правите с живота си?
— Що за въпрос!
— Не знаете ли?
— Още не съм решила.
— Какви са вариантите?
— Това наистина е сложен въпрос. Искам да кажа, че вероятно се очаква да се омъжа за човек от моята класа и да гледам деца. Предполагам, че ще трябва да се омъжа.