— Харесвате ли картини?
— Би ми харесало да ме образовате.
— Тогава се разбрахме. Какво ще кажете за вдругиден в три часа?
— Добре.
Хрумна й, че може би няма да е в състояние да се измъкне.
— Ако нещо се обърка и не мога да дойда, да ви изпратя ли съобщение?
— Ами… аз съм все в движение. — И тогава му хрумна: — Но винаги можете да оставите съобщение на госпожа Бриджит Калахан на Корк Стрийт номер деветнайсет в Камдън Таун.
Тя повтори адреса.
— Ще си го запиша още щом се прибера у дома. Живея само на няколкостотин метра оттук. — Тя се поколеба. — Трябва да се разделим. Надявам се, че няма да се обидите, но наистина ще е най-добре да не ме виждат с вас.
— Да се обидя? — попита той и се усмихна леко криво. — Не, нищо подобно.
Тя подаде ръка.
— Довиждане.
— Довиждане. — Той стисна здраво ръката й.
Тя се обърна и се отдалечи. „У дома ще имам неприятности — каза си. — Ще са разбрали, че не съм в стаята си, и ще започне разпит. Ще им кажа, че съм излязла на разходка в парка. Няма да им хареса.“
Но някак си не я беше грижа какво ще си помислят. Беше много щастлива, защото бе открила истински приятел.
Когато стигна до портата, се обърна и погледна назад. Той стоеше, където го беше оставила, и я гледаше. Тя му се усмихна потайно. Той помаха. По някаква причина изглеждаше уязвим и тъжен, докато стоеше там сам. „Това са глупости“, каза си тя, защото си спомни как я беше спасил от тълпата: той бе много корав.
Влезе в двора и изкачи стълбите към предната врата.
Уолдън пристигна в Уолдън Хол със силни болки в стомаха. Тръгна от Лондон предобед, още щом художникът на полицията довърши портрета на убиеца, изяде храната за из път и изпи бутилка шабли, без да спират. Освен това беше нервен.
Днес трябваше да се види отново с Алекс. Предполагаше, че той ще има контрапредложение и очакваше одобрението му от царя по телеграфа този ден. Уолдън се надяваше в руското посолство да са се сетили да препратят телеграмата до Алекс в Уолдън Хол. Надяваше се и въпросното контрапредложение да е разумно, да е нещо, което ще може да представи пред Чърчил като триумф.
Вече нямаше търпение да приключи преговорите е Алекс, но знаеше, че всъщност няколко минути няма да са от значение и винаги е грешка да изглеждаш нетърпелив по време на преговори; затова спря във фоайето и се успокои, преди да тръгне към Осмоъгълния салон.
Алекс седеше до прозореца и изглеждаше замислен. До него имаше недокоснат поднос с чай и сладкиши. Алекс вдигна нетърпеливо поглед и попита:
— Какво стана?
— Мъжът дойде, но се опасявам, че не можахме да го заловим — отвърна Уолдън.
Алекс извърна очи.
— Дошъл е да ме убие…
Уолдън изпита съжаление към него. Той беше млад, а носеше огромна отговорност, намираше се в чужда страна и бе преследван от убиец. Но нямаше смисъл да го оставя да тъне в мисли, затова заговори ведро:
— Вече имаме описанието му — всъщност художникът на полицията му направи портрет. Томсън ще го хване до ден-два. Тук си на сигурно място — няма как да разбере къде се намираш.
— Мислехме, че и в хотела съм на сигурно място — но той разбра, че съм там.
— Няма да се случи отново. — Това не беше добро начало за днешните преговори. Трябваше да намери начин да насочи мислите му към по-приятни теми. — Пи ли вече чай?
— Не съм гладен.
— Да идем да се поразходим — ще ти отвори апетит за вечеря.
— Добре. — Алекс се изправи.
Уолдън взе една пушка — била за зайците — и тръгнаха към фермата на имението. Един от двамата охранители, осигурени от Базил Томсън, ги следваше на десетина метра.
Уолдън показа на Алекс своята свиня рекордьорка, Принцесата на Уолдън.
— Две поредни години печели първо място на селскостопанския панаир на Източна Англия. — Алекс се възхити на солидните тухлени къщи на арендаторите, на високите белостенни обори и на великолепните товарни коне.
— Не печеля нищо от фермата, разбира се — рече Уолдън. — Цялата печалба отива за нов добитък или за напояване, за сгради, за огради… но така давам пример на арендаторите; а и фермата ще струва много повече след смъртта ми, отколкото когато я наследих.
— В Русия не можем да поддържаме подобно стопанство — каза Алекс. „Добре — рече си Уолдън, — вече мисли за нещо друго.“ Алекс продължи: — Нашите селяни не искат да използват нови методи, не биха докоснали машини, не биха се грижили за нови сгради или за хубави инструменти. Те още са крепостни, ако не юридически, то психологически. Когато реколтата е лоша и те гладуват, знаеш ли какво правят? Изгарят празните обори.