Мъжете косяха Южния акър. Дванайсет работници се бяха подредили в неравна редица из полето, наведени над косите си, чуваше се ритмично свистене и високите треви падаха като плочки на домино.
Самюъл Джоунс, най-възрастният работник, изкара първи реда си. Приближи се с косата в ръка и вдигна шапката си пред Уолдън. Уолдън стисна мазолестата му, твърда като камък длан.
— Ваша светлост намери ли време да посети изложението в Ланън? — попита Самюел.
— Да, ходих там — отвърна Уолдън.
— А видяхте ли машината за косене, за която говорихме?
Уолдън доби колебливо изражение.
— Тя е великолепна техническа новост, но не знам…
Сам кимна.
— Машината никога не върши работата така добре като човека.
— От друга страна, така ще окосим сеното за три дни вместо за две седмици — а това намалява опасността да завали. После ще можем да я дадем под наем на фермите под аренда.
— И ще ви трябват по-малко работници — добави Сам.
Уолдън се престори на разочарован.
— Не. Не бих освободил никого. Това просто ще означава, че няма да наемаме цигани за помощници по време на жътвата.
— Значи няма да има голяма разлика.
— Всъщност не, но и аз съм малко загрижен как ще го приемат хората — нали знаеш младия Питър Доукинс, все ще си намери повод да създава проблеми.
Сам изсумтя.
— Както и да е — продължи Уолдън. — Господин Самсън ще отиде да види машината другата седмица. — Самсън беше управител на имението. — Знаеш ли! — възкликна Уолдън, сякаш му бе хрумнало току-що. — Защо не тръгнеш с него, Сам?
Сам се престори, че не е особено възхитен от идеята.
— До Ланън? Ходих там през 1888 година. Не ми хареса.
— Ще заминете с влака с господин Самсън — може да вземеш и младия Доукинс, вижте машината, обядвайте в Лондон и се върнете следобеда.
— Не знам какво ще каже госпожата.
— Ще се радвам да чуя твоето мнение за машината.
— Е, сигурно ще е интересно.
— Значи се разбрахме. Ще кажа на Самсън да уреди всичко. — Уолдън се усмихна заговорнически. — Може да намекнеш на госпожа Джоунс, че на практика съм те заставил.
Сам се ухили.
— Така ще направя, милорд.
Косенето почти приключваше. Мъжете спряха работа. Из останалите неокосени треви сигурно се криеха зайци. Уолдън извика Доукинс и му подаде пушката.
— Ти си добър стрелец, Питър. Виж дали ще можеш да отстреляш един за къщата.
Всички застанаха в края на полето, извън линията на стрелбата, после окосиха и последните треви, за да принудят зайците да излязат на открито. Изскочиха четири и Доукинс уцели два веднага с първите изстрели, а после още един. Алекс се смръщи от стрелбата.
Уолдън взе пушката и единия заек и тръгна с Алекс обратно към къщата. Алекс поклати глава с възхищение.
— Имаш чудесен подход към хората си. Аз никога не успявам да уцеля баланса между строгост и щедрост.
— Нужна е практика — рече Уолдън и вдигна заека. — Всъщност той не ни е нужен — но исках да им напомня, че зайците са мои и са им дар от мен, а не техни по право. — „Ако имах син — помисли си Уолдън, — точно така щях да му го обясня.“
— Иначе казано, нужно е убеждаване и съгласие — рече Алекс.
— Това е най-добрият метод — дори да се наложи да направиш известни отстъпки.
Алекс се усмихна.
— Което ме подсеща отново за Балканите.
„Слава богу, най-сетне“, помисли си Уолдън.
— Да обобщя ли нещата? — продължи Алекс. — Ние сме готови да се бием на ваша страна срещу Германия, а вие сте готови да признаете правото ни на достъп през Босфора и Дарданелите. Ние искаме обаче не само право, а власт. Нашето предложение да признаете целия Балкански полуостров, от Румъния до Крит, за руска сфера на влияние, не срещна вашето одобрение: без съмнение решихте, че така ще ни дадете твърде много. Моята задача тогава беше да формулирам по-незначително искане: което да ни осигури достъп по море, без да свързваме прекалено Британия с проруска политика на Балканите.
— Да. — „Умът му сече като бръснач — помисли си Уолдън. — Преди няколко минути му давах бащински съвет, а сега той ми е като равен — най-малко. Предполагам, че така се случва, когато синът ти стане мъж.“