Феликс не можеше да спре да плаче.
Хората се взираха в него, докато крачеше през парка към колелото си. Трепереше от неконтролируеми стенания, а сълзите се стичаха по лицето му. Никога не му се беше случвало подобно нещо и той не го разбираше. Беше безпомощен пред мъката.
Намери колелото си, където го беше оставил, под един храст, и познатата гледка малко го успокои. „Какво става с мен? Много хора имат деца. Сега знам, че и аз имам. И какво?“ Отново се разрида.
Седна на сухата трева до велосипеда. Тя беше толкова красива. Но той не плачеше заради това, което бе открил, плачеше за загубеното. Осемнайсет години е бил баща, без да го знае. Докато е бродил от едно бедно село в друго, докато е бил в затвора, в златните мини, докато е скитал из Сибир, докато е правил бомби в Бялисток, тя е растяла. Учила се е да ходи, да говори, да се храни сама и да си връзва обувките. Играла си е на зелената морава под кестена през лятото, паднала е от магарето и е плакала. Нейният „баща“ й е подарил пони, докато Феликс е работил в каторгата. Тя е носела бели роклички през лятото и вълнени чорапи през зимата. Винаги е знаела и руски, и английски. Някой друг й е чел приказки; някой друг й е казвал: „Сега ще те хвана!“, и я е гонил, докато тя е тичала по стълбите и е пищяла от радост; някой друг я е учил да подава ръка и да казва: „Приятно ми е“, някой друг я е къпал и й е ресал косата, карал я е да си изяде зеленчуците. Много пъти Феликс беше гледал руските селяни с децата им и се бе чудил как в техния беден, нещастен живот успяват да открият обич и нежност към хлапетата, които отнемат хляба от устата им. Сега вече знаеше: обичта просто идва, без значение дали я искаш. От спомените си за хорските деца той успяваше да си представи Шарлът на различна възраст: като проходило бебе с издуто коремче и слаби крачета; като буйно седемгодишно момиченце, което си къса роклята и жули коленете си; като източено, непохватно десетгодишно момиче с мастило по пръстите и вечно окъсели дрехи; като срамежлива девойка, която се присмива на момчетата, тайно пробва парфюма на майка си, обича коне, а после…
А после идва тази красива, смела, будна, любопитна, възхитителна млада жена.
И аз съм нейният баща, мина му през ума.
Нейният баща.
Какво му беше казала? „Вие сте най-интересният човек, когото съм срещала — може ли да се видим отново?“ Той се беше подготвил да се сбогуват завинаги, а когато разбра, че не е нужно, самоконтролът му започна да се разпада. Тя реши, че е настинал. О, още е толкова млада, да говори такива смешни, невинни неща на мъж, чието сърце се разкъсва.
„Размекнал съм се — рече си той. — Трябва да се стегна.“
Стана и взе велосипеда. Избърса лицето си с нейната носна кърпа. В едното ъгълче бе бродирано зюмбюлче и той се зачуди дали го е направила сама. Качи се на колелото и се отправи към Олд Кент Роуд.
Беше време за вечеря, но знаеше, че няма да може да яде. Още по-добре, защото парите му свършваха, а тази нощ не беше в настроение да краде. Искаше само да се прибере в тъмната си стая, където да прекара нощта сам с мислите си. Щеше да преживее отново всяка минута от тази среща, от мига, в който тя се появи от къщата, до сбогуването.