Нямаше да е зле да има за компания бутилка водка, но не можеше да си я позволи.
Запита се дали някой някога е подарявал на Шарлът червена топка.
Вечерта беше мека, но задушна. Кръчмите по Олд Кент Роуд вече се изпълваха с ярко облечени жени от работническата класа и техните съпрузи, приятели или бащи. Феликс импулсивно спря пред едното заведение. От вратата се чуваше мелодия на раздрънкано пиано. Феликс си помисли: „Ще ми се някой да ми се усмихне, дори да е само сервитьорката. Мога да си позволя малка халба бира“. Върза велосипеда за перилата и влезе.
Вътре беше задушно, задимено и изпълнено с характерната бирена миризма на английска кръчма. Беше рано, но вече се чуваха силен смях и женски писъци. Всички изглеждаха невероятно весели. „Никой не знае по-добре от бедните как да си харчи парите“, каза си Феликс. Присъедини се към тълпата пред бара. На пианото зазвуча нова мелодия и всички запяха:
От глупавата, сантиментална, проклета песен пак му се доплака и той излезе от кръчмата, без да поръча бира.
Отдалечи се с колелото и остави смеховете и музиката зад себе си. Такива веселби не бяха за него, никога не са били и нямаше да бъдат. Той стигна до пансиона и качи колелото по стълбите в стаята си на последния етаж. Свали шапката и палтото и легна на леглото. Ще да я види след два дни. Ще гледат заедно картини. Преди срещата с нея ще иде на баня. Почеса се по брадичката: няма как да накара брадата си да порасне колкото трябва за два дни. Върна се към момента, когато Шарлът излезе от къщата. Зърна я отдалече и нямаше никаква представа…
Какво си мислех в този момент?
После си спомни.
Питах се дали тя знае къде е Орлов.
Цял следобед не съм се сещал за Орлов.
По всяка вероятност тя наистина знае къде е той; ако не знае, може да разбере.
Мога да я използвам да ми помогне да го убия.
Способен ли съм на това?
Не, не съм. Няма да го направя. Не, не, не!
Какво ми става?
Уолдън се срещна с Чърчил в Адмиралтейството в дванайсет на обяд. Първият лорд беше впечатлен.
— Тракия. Можем да им дадем половината Тракия. На кого, по дяволите, му пука дори за цялата!
— Точно това си мислех и аз — рече Уолдън. Беше доволен от реакцията на Чърчил. — Е, вашите колеги ще се съгласят ли?
— Предполагам — отвърна Чърчил замислено. — Ще се видя с Грей на обяд и с Аскуит тази вечер.
— А кабинетът? — Уолдън не искаше да сключва сделка с Алекс, без тя да е гласувана в кабинета.
— Утре сутрин.
Уолдън се изправи.
— Значи мога да планирам завръщането си в Норфолк по-късно утре.
— Чудесно. Хванаха ли вече онзи проклет анархист?
— Ще обядвам с Базил Томсън от специалния отдел и ще разбера.
— Дръжте ме в течение.
— Естествено.
— И ви благодаря. За предложението. — Чърчил гледаше замечтано през прозореца. — Тракия! — прошепна той на себе си. — Кой изобщо е чувал за Тракия?
Уолдън го остави сам с мислите му.
Беше в чудесно настроение, докато вървеше от Адмиралтейството към клуба си на „Пал Мал“. Обикновено обядваше у дома, но не искаше да тревожи Лидия с полицаите, особено когато тя бе в такова странно настроение. Без съмнение се тревожеше за Алекс, също като него. Момчето им беше като син и ако нещо му се случеше…
Той изкачи стълбите към клуба и още щом влезе, подаде шапката и ръкавиците си на един лакей.
— Какво прекрасно лято имаме тази година, милорд — рече мъжът.
Времето беше забележително хубаво от месеци и Уолдън се замисли за това, докато вървеше към трапезарията. Сигурно обаче щяха да последват бури. „През август ще има гръмотевици“, помисли си той.
Томсън го чакаше. Изглеждаше доста доволен от себе си. Щеше да е огромно облекчение, ако беше хванал убиеца. Стиснаха си ръцете и Уолдън се настани. Един сервитьор му донесе менюто.
— Е? — попита графът. — Хванахте ли го?
— Не съвсем — отвърна Томсън.