„Това означава не“, помисли си Уолдън и сърцето му се сви.
— О, жалко — рече той.
Дойде сомелиерът. Уолдън попита Томсън:
— Ще пиете ли коктейл?
— Не, благодаря.
Уолдън одобри това. Коктейлите бяха глупав американски навик.
— Вероятно чаша шери?
— С удоволствие.
— Две — поръча Уолдън на сервитьора.
Поръчаха си кафява уиндзорска супа и печена сьомга, а Уолдън избра бутилка бяло вино.
— Чудя се дали осъзнавате колко важно е това — рече той. — Моите преговори с княз Орлов почти приключват. Ако го убият сега, всичко ще пропадне — със сериозни последствия за сигурността на страната.
— Осъзнавам, милорд — отвърна Томсън. — Нека ви разкажа за напредъка ни. Нашият човек е Феликс Кшезински, но се произнася толкова трудно, че предлагам да го наричаме Феликс. На четирийсет години, син на селски свещеник от Томбовска губерния. Моят колега в Санкт Петербург има доста дебело досие за него. Арестуван е три пъти и е издирван във връзка с половин дузина убийства.
— Господи!
— Моят приятел в Санкт Петербург добави, че бил специалист по направата на бомби и изключително яростен боец — Томсън замълча. — Вие бяхте невероятно смел… как хванахте онази бутилка.
Уолдън се усмихна тънко: предпочиташе да не си го спомня.
Супата дойде и известно време двамата се храниха в мълчаливо. Томсън отпиваше пестеливо от виното. Уолдън обичаше този клуб. Храната не беше така добра, както в дома му, но атмосферата бе отпускаща. Креслата в пушалнята бяха стари и удобни, сервитьорите — стари и бавни, тапетите бяха избелели, а боята потъмняла. Все още ползваха газово осветление. Хора като Уолдън идваха тук, защото домовете им бяха твърде спретнати, просторни и женски.
— Струва ми се, споменахте, че почти сте го заловили — рече Уолдън, когато поднесоха печената сьомга.
— Още не съм ви казал и половината.
— О…
— В края на май се е появил в анархисткия клуб на Джубили Стрийт в Степни. Не знаели кой е и той им наговорил лъжи. Предпазлив човек е — и правилно е постъпил, от негова гледна точка, защото един-двама от онези анархисти работят за мен. Те докладваха за присъствието му, но на онзи етап не бях информиран, защото изглеждал безобиден. Казал, че пише книга. После откраднал оръжие и се изнесъл.
— Без да каже на никого къде отива, разбира се.
— Точно така.
— Хлъзгав тип.
Един сервитьор събра чиниите и рече:
— Ще желаете ли печен бут, господа? Днес е овнешки.
И двамата си взеха овнешко със сос от френско грозде, печени картофи и аспержи.
— Той е купил съставките за нитроглицерина от четири магазина в Камдън Таун — продължи Томсън. — Проверихме къщите там. — Лапна парче от овнешкото.
— И? — попита нетърпеливо Уолдън.
— Живял е на Корк Стрийт деветнайсет в Камдън, в къщата на вдовица на име Бриджит Калахан.
— Но се е изнесъл.
— Да.
— По дяволите, Томсън, не виждате ли, че този тип е по-умен от вас?
Томсън го изгледа студено и не каза нищо.
— Моля за извинение, това беше много нелюбезно от моя страна, но този тип ме вбесява.
Томсън продължи:
— Госпожа Калахан каза, че го изхвърлила, защото решила, че е съмнителен.
— А защо не е съобщила в полицията?
Томсън дояде месото и остави ножа и вилицата.
— Каза, че нямало конкретна причина. Това ми се стори подозрително и я проверих. Съпругът й е бил ирландски бунтовник. Ако е знаела с какво се е захванал нашият приятел Феликс, може да е била благосклонна.
На Уолдън му се искаше Томсън да не нарича Феликс „нашия приятел“.
— Мислите ли, че знае къде е отишъл? — попита той.
— Дори да знае, няма да каже. Не смятам, че й е казал, но има вероятност да се върне.
— Наблюдавате ли къщата?
— Много внимателно. Един от хората ми вече се нанесе в стаята в мазето като наемател. Случайно намерил стъклена пръчка от онези, които използват в химическите лаборатории. Явно Феликс е приготвил нитроглицерина направо в мивката.
Уолдън изтръпна при мисълта, че някой може да купи химикали и да ги смеси в мивката, за да направи бомба насред Лондон — а после да отиде с бомбата в хотел в Уест Енд.
Овнешкото беше последвано от ароматно фоа гра.
— Какво ще предприемете сега? — попита Уолдън.