„Господи — запита се отчаяно Уолдън, — как изобщо хора като нас се оправят с такива като Феликс?“
— С лорд Уолдън ще бъдем на входа на вътрешния двор — уточни Томсън.
— Ще останете в колата ли, сър?
— Ще останем в колата.
„Хайде да вървим“, подкани го наум Уолдън.
— Да вървим — каза Томсън.
Феликс осъзна, че е гладен. Не беше ял повече от двайсет и четири часа. Зачуди се какво да стори. Сега с тази набола брада и работнически дрехи щеше да изглежда подозрителен на продавачите и щеше трудно да открадне.
Сепна се при тази мисъл. „Никога не е трудно да откраднеш — рече си. — Да видим: мога да ида в някоя къща в предградията — с един-двама слуги — и да вляза през входа за доставчиците. В кухнята ще има прислужница или вероятно готвачка. Аз съм луд — ще кажа с усмивка, — но ако ми направиш един сандвич, няма да те изнасиля.“ После ще застана пред вратата, за да блокирам пътя й за бягство. Тя може да изпищи, а тогава ще избягам и ще опитам в друга къща. Но най-вероятно ще ми даде храна. „Благодаря — ще й кажа. — Много си добра.“ А после ще си тръгна. Никога не е трудно да откраднеш.
Парите бяха проблем. „Сякаш мога да си позволя нови чаршафи!“, помисли си той. Този хазяин беше голям оптимист. Със сигурност знаеше, че той няма пари…
„Със сигурност знае, че нямам пари.“
Като се замислеше, появата на Прайс в стаята му беше подозрителна. Дали бе просто оптимист, или го проверяваше? „Губя форма“, рече си Феликс. Стана и отиде до прозореца.
Господи!
Дворът гъмжеше от полицаи със сини униформи.
Феликс се втренчи ужасѐн в тях.
Приличаха на гнездо от червеи — гърчещи се, преплетени един върху друг в дупка в земята.
Инстинктите му закрещяха: бягай! Бягай! Бягай!
Къде?
Те бяха блокирали всички изходи към двора.
Феликс си спомни задните прозорци.
Изтича от стаята си и по коридора към задната част на сградата. Там имаше прозорец, който гледаше към двора на търговец на строителни материали. Феликс видя петима или шестима полицаи да заемат позиции сред купчините тухли и палетите с дъски. Оттук не можеше да избяга.
Оставаше единствено покривът.
Хукна към стаята си и погледна навън. Полицаите стояха неподвижно, но двама мъже — униформен и цивилен — вървяха решително към стълбището на неговата сграда.
Той грабна бомбата и кутията с кибрит и побягна към долната площадка. Малка вратичка с резе даваше достъп до килер под стълбите. Феликс я отвори и сложи бомбата вътре. Запали хартиения фитил и затвори вратата на килера. Обърна се. Имаше време да изтича нагоре, преди взрива…
Бебето пълзеше по стълбите.
По дяволите!
Той грабна момиченцето и нахлу в тяхната стая. Майката седеше на мръсното легло и се взираше невиждащо в стената. Феликс хвърли бебето в ръцете й и извика:
— Стой тук! Не мърдай! — Жената го изгледа изплашена.
Феликс изтича навън. Двамата мъже бяха на долния етаж и той хукна по стълбите…
„Не се взривявай сега не се взривявай сега не се…“
… към неговата площадка. Те го чуха и единият извика:
— Хей ти! — Втурнаха се след него.
Феликс нахълта в стаята си, грабна един дървен стол, отнесе го на площадката и го постави точно под капака към покрива.
Бомбата не беше експлодирала.
Вероятно нямаше и да експлодира.
Феликс се качи на стола.
Двамата мъже тичаха по стълбите.
Феликс отвори капака.
Униформеният полицай извика:
— Арестуван си!
Цивилният извади револвер и го насочи към Феликс.
Бомбата се взриви.
Чу се страхотен тътен, сякаш нещо много тежко падна, и стълбището се срути, навсякъде се разхвърчаха трески, двамата мъже политнаха назад и отломките лумнаха в пламъци. Феликс се издърпа в таванското помещение.
— По дяволите, той взриви бомба! — извика Томсън.
„Пак я оплескахме“, помисли си Уолдън.
Стъклата от прозорец на третия етаж се стовариха с трясък на земята.
Уолдън и Томсън изскочиха от колата и хукнаха през двора. Томсън посочи двама полицаи.
— Ти и ти — влизате с мен. — После се обърна към Уолдън: — Вие стойте тук. — И нахлуха вътре.
Уолдън заотстъпва през двора, като гледаше прозорците на Торонто Хаус.