Херцогинята беше пълна жена към шейсетте и напомняше на Шарлът за стар дървен кораб, който е съвсем изгнил под новата си боя. Обядът беше истинско „женско парти“. Ако беше пиеса, щяха да участват поет с безумен поглед, сдържан министър от правителството, образован евреин банкер, престолонаследник и поне една забележителна красавица. Всъщност единствените мъже бяха, ако не броим Фреди, племенникът на херцогинята и един консерватор, член на Парламента. Всички жени бяха представени като нечии съпруги. „Ако някога се омъжа — рече си Шарлът, — ще настоявам да ме представят като мен самата, а не като нечия жена.“
Разбира се, за херцогинята бе трудно да устройва интересни приеми, защото твърде много хора бяха лишени от достъп до трапезата й: всички либерали, всички евреи, никакви търговци, никакви актьори, никакви парясници, както и всички онези, които по едно или друго време бяха накърнили понятието й за приличие. Така оставаше съвсем скучен приятелски кръг.
Любимата тема за разговор на херцогинята беше въпросът какво съсипва тази страна. Основните заподозрени бяха превратаджиите (Лойд Джордж и Чърчил), простаците (Дягилев и постимпресионистите) и твърде високите данъци (шилинг и три пенса на лира).
Днес обаче съсипването на Англия беше на второ място — след смъртта на ерцхерцога. Консерваторът обясни доста обстоятелствено защо няма да има война. Съпругата на един южноамерикански посланик каза с малко момичешки глас, който вбеси Шарлът:
— Аз не разбирам защо тези нихилисти искат да хвърлят бомби и да стрелят по хората.
Херцогинята имаше отговор и на това. Нейният лекар й обяснил, че всички суфражетки страдат от нервно заболяване, познато на медицината като истерия; и според нея революционерите страдали от мъжкия еквивалент на тази болест.
Шарлът, която беше прочела „Таймс“ до последната дума тази сутрин, се намеси:
— От друга страна, вероятно сърбите просто не искат да бъдат управлявани от Австрия.
Майка й я изгледа кръвнишки и всички се озърнаха към нея за момент, сякаш не беше съвсем с всичкия си, а после се направиха, че не са я чули.
Фреди седеше до нея. Кръглото му лице като че ли постоянно леко сияеше. Той й заговори тихо:
— Бих казал, че говорите доста оскърбителни неща.
— Какво оскърбително има в това? — попита Шарлът.
— Ами искам да кажа: вероятно хората ще си помислят, че одобрявате стрелбата по ерцхерцози.
— Вероятно, ако австрийците се опитат да завземат Англия, и вие ще стреляте по ерцхерцози, нали?
— Вие сте невероятна — каза Фреди.
Шарлът се извърна от него. Вече имаше чувството, че е изгубила гласа си: сякаш никой не чуваше думите й. И това много я разгневи.
Междувременно херцогинята набираше скорост. Долните класи са мързеливци, говореше тя, а Шарлът си помисли: „Точно ти ли го казваш, която не си работила и ден през живота си!“. Защото, продължи херцогинята, днес вече всеки работник си има момче, което да му носи инструментите; и добави, че според нея всеки е способен сам да си носи инструментите, докато един лакей й подаваше сребърна купа с варени картофи. Когато начена третата чаша с вино, тя каза, че те пият твърде много бира по обяд и това им пречи да работят следобед. Хората днес искат да бъдат галеници на съдбата, заяви тя, докато трима лакеи и две прислужници вдигаха чиниите от третото ястие и сервираха четвъртото; не е работа на правителството да плаща на бедните издръжка, медицински осигуровки и пенсии. Бедните трябва да се насочват към спестовност, която е добродетел, рече тя в края на обяда, който можеше да изхрани десетчленно работническо семейство цели две седмици. Хората трябва да разчитат само на себе си, заключи херцогинята, докато икономът й помагаше да стане от масата и да стигне до салона.
Шарлът вече кипеше от потиснат гняв. Кой можеше да вини революционерите, че стрелят по хора като тази херцогиня? Фреди й подаде чаша кафе и рече:
— Тя е истински стар боен кон, нали?
— Мисля, че е най-противната старица, която съм виждала — отвърна Шарлът.
Фреди доби лукаво изражение и прошепна:
— Тихо!
„Е, поне не могат да ме обвинят, че съм флиртувала с него“, помисли си Шарлът.
Часовникът на полицата над камината отбеляза три часа със звън на камбанки. Шарлът се чувстваше като затворничка. Феликс вече я чакаше на стълбите пред Националната галерия. Трябваше да се измъкне от къщата на херцогинята. „Какво правя тук, когато мога да съм с човек, който не говори глупости“, рече си тя.