Консерваторът каза, че трябва да се връща в Парламента, и съпругата му стана с него. Шарлът видя своя шанс да се измъкне. Приближи се до жена му и заговори тихо:
— Имам леко главоболие. Може ли да дойда с вас? Ще ме оставите у дома на път за Уестминстър.
— Разбира се, лейди Шарлът — отвърна съпругата.
Майка й разговаряше с херцогинята, Шарлът ги прекъсна и повтори историята за главоболието.
— Знам, мамо, че би искала да останеш още малко, затова ще тръгна с госпожа Шекспир. Благодаря за прекрасния обяд, Ваша светлост.
Херцогинята кимна царствено.
„Все пак успях“, помисли си Шарлът, докато излизаше във фоайето и слизаше по стълбите.
Съобщи адреса си на кочияша на семейство Шекспир и добави:
— Няма нужда да влизате в двора — просто спрете отвън.
По пътя госпожа Шекспир я посъветва да изпие лъжичка лауданум за главоболието. Кочияшът стори каквото му бе наредено и в три и двайсет Шарлът стоеше на тротоара пред дома си и чакаше каретата да отмине. Вместо да влезе в къщата, тя се отправи към Трафалгар Скуеър.
Пристигна малко след три и половина и се затича по стълбите пред Националната галерия. Не виждаше Феликс. Все пак си беше отишъл. Изведнъж той се появи иззад една масивна колона, сякаш бе чакал в засада, а тя така се зарадва да го види, че замалко да го целуне.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече и стисна ръката му. — Трябваше да присъствам на един ужасен обяд.
— Няма значение, вече сте тук. — Той се усмихваше, но някак притеснено, сякаш щяха да му вадят зъб.
Влязоха вътре. Шарлът обичаше хладния тих музей със стъклени куполи и мраморни колони, сив под и бежови стени, с картини, от които струяха багри, красота и страст.
— Родителите ми поне ме научиха на любов към изкуството.
Той извърна тъмните си очи към нея.
— Ще има война.
От всички, които бяха говорили за тази вероятност днес, единствено Феликс и баща й изглеждаха развълнувани.
— Татко също каза така, но аз не разбирам защо.
— Франция и Германия смятат, че могат да спечелят много от една война. Австрия, Русия и Англия вероятно ще бъдат въвлечени.
Продължиха да вървят. Феликс като че ли не се интересуваше от картините.
— Защо сте толкова притеснен? Ще ви пратят ли на фронта? — попита тя.
— Аз съм твърде стар, но мисля за милионите невинни млади руснаци, които ще бъдат осакатени, ослепени или убити за кауза, която не разбират, а дори да я разбират — тя не ги засяга.
Шарлът винаги бе мислила за войната като за нещо, в което мъжете опитват да се избият взаимно, а за Феликс бе нещо, в което мъжете са избивани. Както винаги, той й показваше нещата от нова светлина.
— Никога не съм го виждала от тази страна.
— Граф Уолдън също не би го погледнал от тази страна. Именно затова ще позволи да се случи.
— Сигурна съм, че татко не би позволил подобно нещо, ако зависеше от него…
— Грешите — прекъсна я Феликс. — Точно от него зависи.
Шарлът се смръщи объркана.
— Какво имате предвид?
— Затова княз Орлов е тук.
Объркването й се засили.
— Откъде знаете за Алекс?
— Знам за това повече от вас. Полицията има шпиони сред анархистите, но анархистите имат шпиони сред полицейските шпиони. Научаваме всичко. Уолдън и Орлов договарят споразумение, което ще въвлече Русия във войната на страната на Британия.
„Баща ми не би направил такова нещо“, понечи да възрази Шарлът, но осъзна, че Феликс е прав. Това обясняваше някои реплики, разменени между баща й и Алекс, докато князът още беше у тях. Обясняваше и защо баща й така бе шокирал приятелите си, като общуваше с либерали като Чърчил.
— Но защо ще го прави? — попита тя.
— Опасявам се, че не го е грижа дали руските селяни ще умират, стига Англия да доминира в Европа.
„Да, разбира се, татко би погледнал точно така на нещата.“
— Това е ужасно — рече тя. — Защо не кажете на хората? Разкрийте всичко — изкрещете го на висок глас!
— И кой ще ни чуе?
— В Русия няма ли да ви чуят?
— Ще ни чуят, ако намерим някакъв драстичен начин да стигне до вниманието им.
— Например?
Феликс я погледна.