— Например като отвлечем княз Орлов.
Това беше толкова нелепо, че тя се засмя, но внезапно млъкна. Хрумна й, че той може би играе някаква игра, преструва се, за да я впечатли; после погледна лицето му и разбра, че е напълно сериозен. За първи път се зачуди дали е с всичкия си.
— Не говорите сериозно — каза тя с изумление.
Той се усмихна смутено.
— Мислите ме за луд, нали?
Разбира се, че не е луд. Поклати глава.
— Вие сте най-разумният човек, когото познавам.
— Тогава седнете и ще ви обясня.
Тя се остави да я заведе до една пейка.
— Царят няма доверие на Англия, защото тя приема руските политически емигранти. Ако един от нас отвлече любимия му племенник, ще последва голям разрив — тогава няма да е сигурно на чия страна ще застанат руснаците в случай на война. А когато руският народ научи в какво се е опитвал да ги въвлече Орлов, ще се разгневи така, че царят няма да може да се включи във войната. Разбирате ли?
Шарлът гледаше лицето му, докато той говореше. Беше спокоен, разумен и съвсем малко напрегнат. Очите му не блестяха като на фанатик. Всичко, което казваше, имаше смисъл, но на нея й звучеше като логиката на вълшебна приказка — едно нещо води до друго, но сякаш ставаше дума за различен свят, не за този, в който тя живееше.
— Наистина разбирам, но вие не можете да отвлечете Алекс. Той е толкова мил човек.
— Този мил човек ще поведе милиони други мили хора към смъртта им, ако му се позволи. Това е реалността, Шарлът, не е като нарисуваните битки на богове и коне. Уолдън и Орлов уговарят война — мъже, които се секат със саби, момчета, осакатявани от гюлета, хора, кървящи и умиращи в мочурища, пищящи от болка, без да има кой да им помогне. Ето това се опитват да уредят Уолдън и Орлов. Половината от нещастието на света е причинено от мили млади мъже като Орлов, който смята, че има право да урежда войни между народите.
Тя беше поразена от ужасна мисъл.
— Вие вече се опитахте да го отвлечете.
Той кимна.
— В парка. Вие бяхте в каретата. Тогава сгреших.
— О, господи! — Прилоша й, почувства се много зле.
Той я хвана за ръката.
— Знаете, че съм прав, нали?
Струваше й се, че наистина е прав. Той говореше за истинския свят: тя беше тази, която живееше в приказка. В приказна земя на дебютантки в бяло, които са представяни пред краля и кралицата, а принцът отива на война, графът е мил със слугите, които го обичат, херцогинята е уважавана стара дама и няма такова нещо като сексуално сношение. В истинския свят бебето на Ани се беше родило мъртво, защото нейната майка бе изгонила прислужницата без препоръки, тринайсетгодишна майка бе осъдена на смърт, защото оставила бебето си да умре, хората спяха по улиците, понеже нямаха домове, имаше развъдници за бебета, херцогинята беше злобна стара вещица, а един ухилен мъж с костюм от туид бе ударил Шарлът в корема пред Бъкингамския дворец.
— Знам, че сте прав — каза тя на Феликс.
— Това е много важно — рече той. — Вие сте ключът към всичко.
— Аз ли? О, не!
— Имам нужда от помощта ви.
— Не, моля ви, не говорете така!
— Не мога да открия Орлов.
„Не е честно“, помисли си тя, всичко се случваше твърде бързо. Чувстваше се ужасно, като в капан. Искаше да помогне на Феликс и разбираше колко важно е това, но Алекс й беше братовчед и гост в дома й — как да го предаде?
— Ще ми помогнете ли? — попита Феликс.
— Не знам къде е Алекс — отвърна тя уклончиво.
— Но можете да разберете.
— Да.
— Ще го направите ли?
Тя въздъхна.
— Не зная.
— Шарлът, трябва.
— Стига с това трябва! — ядоса се тя. — Всички ми казват какво трябва да направя — мислех, че вие ме уважавате повече.
Той изглеждаше обезсърчен.
— Иска ми се да не се налагаше да ви моля за такова нещо.
Тя стисна ръката му.
— Ще си помисля.
Той отвори уста да отговори, но тя сложи пръст на устните му.
— Ще се наложи да се задоволите с това.
В седем и половина Уолдън се качи в ланчестъра, беше издокаран с вечерно облекло и копринен цилиндър. Вече навсякъде ходеше с колата: тя беше по-бърза и по-маневрена от каретата. Причард седеше зад волана с револвер в кобура под сакото. Като че ли беше дошъл краят на цивилизования живот.