— Виж го само, как стои тих и затворен в себе си сред цялата тази врява — хлъцнах аз.
— Просто се е отрязал! — отсече Виолет. И, разбира се, се оказа права, защото той повърна в един люляков храст минута след това.
— Тя дори не може да прави кюфтета — казах. — Може само да чете книги и да говори за теориите на Лаконг!
Нека не си въобразяват. Да не очакват да ги поканим на кафе с хрупкави палачинки и после на годеж. Нещата са достатъчно сложни в момента.
— Не може да прави кюфтета! — ахна Виолет и погледна със задоволство към масата. Там имаше огромна купа, пълна със сочни златистокафяви кюфтета. — Между другото, вземи си, ако искаш.
— Правилно, Бени! — засмя се Бенгт-Йоран със същия заговорнически поглед. — Прелъстявай и изоставяй! Не навлизай дълбоко в блатото на семейния живот!
В света на Бенгт-Йоран не може мъж да се привърже към жена, която не умее да прави кюфтета, камо ли да се ожени за нея.
Когато Виолет ми даде препълнена чиния с кюфтета със сос от намачкани червени боровинки, които беше набрала сама, почти бях готов да се съглася с него.
19
Апартаментът ми гледа към вътрешен двор, заобиколен с редици от триетажни жилищни сгради. Този квартал е на поне двайсет години, дърветата са пораснали и надничат през прозорците, пясъчниците са пусти. Децата, които са си играли в тях преди петнайсет години, вече са напуснали дома, но техните родители все още живеят тук. Приятни, уравновесени хора на средна възраст, без дразнещи навици.
Затова навън е много тихо и в стаите ми не влиза шум. Те са с южно изложение и слънцето се прокрадва през дървените щори и хвърля сенки на райета върху белите ми мебели. Рядко чувам стъпки на стълбището — живея на последния етаж. Ако отворя прозореца, бавно ще се удари в големия фикус бенджамин, за който Йорян се грижеше. Но ми е твърде студено, за да го държа отворен дълго време. Вместо това надувам всички радиатори и вътре обикновено е поне двайсет и три градуса.
Обичам да лежа на дивана в белия си халат и да гледам как слънчевите лъчи нашарват въздуха в стаята.
Понякога вдигам ръка и оставям слънцето да направи и нея на райета. Тихо е, чува се само бръмченето на хладилника и някоя голяма есенна муха, която се блъска в стъклото.
Ясно ми е, че това с Бени е напълно невъзможно.
Като да седиш под сянката на кестените в последния ден от почивката си, да пиеш студена рецина, да мечтаеш да изтръгнеш корените си и просто да се преместиш тук и да живееш ден за ден. Да се хванеш, на каквато и да е работа, да си намериш своя собствена варосана къща със слънчева тераса, пълна със саксии с билки и подправки. И през цялото време да знаеш, че след пет часа ще си на летище „Арланда“24 и ще ръми, а на следващия ден ще седиш пред бюрото си на стол с регулируема височина и ще се стресираш заради работата и единственото, което ще е останало от почивката, ще е тенът ти. После и той ще изчезне през канала на ваната след няколко седмици.
Така мечтаех и аз, когато мислех за Бени и за нашите игри — трябваше да има начин да го задържа! Да заключа външната врата и да го крия в килера за дрехи, докато се прибера от работа. Като в култовия испански филм с Антонио Бандерас25.
Опитах се да си се представя като част от неговия живот. Но не се появиха никакви образи.
Не съм очаквала да изпитам такъв културен шок в дома на мъж на моите години — швед, който живее на четири мили от мен.
Вероятно щях да се чувствам по-добре с един правоверен мюсюлманин.
Представих си тъмен, мършав мъж с меланхолични очи, който е бил принуден да стане политически изгнаник и сега живее в Швеция в едностаен апартамент със стени, покрити със стихосбирки на персийски. През деня работи като чистач въпреки университетското образование, което е получил в родината си, а нощем участва в задимени срещи с политическите и поетическите си приятели, или пък гледаме заедно незабравими черно-бели филми в някое малко кино. И аз ставам част от неговата култура, превеждам стиховете му и събирам пари на улицата за борбата срещу диктатора в неговата страна. Ядем пикантни ястия, седнали върху красиви рогозки…
Но да правя кюфтета в ужасната кухня на Бени и да слугувам на двайсет и четири крави седем дни в седмицата, 365 дни в годината? Да поддържам сивкавия му душ чист, да паля печка, когато искам да се изкъпя, да обсъждам статии в „Ланд“? Аз?