Може и да съм расист, ала не в традиционния смисъл.
И въпреки всичко кършех ръце около телефона през следващите няколко дни. През половината време, понеже той не звънеше, а през другата — понеже аз не звънях.
За да се противопоставя на унизителното тийнейджърско чувство, гледах вечер да не се заседявам вкъщи. Работех извънредно, ходех на кино, обикалях заведенията с колеги. Те смятаха, че съм необичайно весела и общителна. И аз смятах така.
Времето се влоши, вече не можех да си играя дори със слънчевите райета. А на сивкавата дневна светлина апартаментът ми изглеждаше жизнерадостен колкото чакалня на зъболекар. Единственото, което се набиваше на очи, беше неоновият изгрев зад влюбената двойка в раковината върху плаката, който Бени ми бе подарил за рождения ден.
Не минаваше и час, без да мисля за Бени.
В библиотеката четях „Ланд“, за изненада на Лилиан, която не си спести коментарите. Казах, че търся статия, която е била поръчана от общината. За отпушване на канализация.
Улоф понякога ме поглеждаше така, сякаш искаше да ме попита нещо. Но, за щастие, не го направи.
Един ден си наумих да обядвам в заведение, където се събират мъже емигранти от различни страни. Гледах ги толкова упорито и замислено от самотната си маса, че те изтълкуваха намеренията ми напълно погрешно и бях въвлечена в сложни разговори, които предпочитам да не си припомням. Като се има предвид, че моята причина изобщо да съм там беше толкова неясна, да не кажа глупава, направо се изчервявах като божур.
Старата ми депресия се завърна с нова сила. А Мерта все още я нямаше. Киснех във ваната с часове, докато кожата ми станеше бяла и набръчкана, и изчитах купища евтини фентъзита. Търках се със сапунчето във форма на пеперуда и накрая от него остана само една безформена розова буца.
Как можеше нещо, което ти се струва толкова правилно, да е толкова грешно?
Това явно беше въпрос, който и Бени си задаваше. Защото така и не се обади.
20
Вдигах слушалката, за да й позвъня, и я държах, без да набера номера, докато телефонът започнеше да дава заето. Тя беше казала, че е получила културен шок и че има нужда да е сама. Затова чаках в продължение на три дни да ми се обади. След това аз се обадих. Не вдигна.
Намерих една стара картичка с пожелание „Бързо оздравяване“, адресирах я до нея, залепих марка и после я скъсах.
На няколко пъти обмислях да отида до града и да вляза в библиотеката. Но чувствах, че ще се стигне до крайности.
Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Посветих два дни на прибирането на овцете, тринайсетгодишното момче на съседа ми помагаше. Те бяха прекарали твърде дълго време навън и бяха станали мускулести като професионални гимнастици. Агнетата прескачаха всички огради с лекота, а овцете тичаха като сърни. Мислех си, че ако ги закарам в кланицата, едва ли за овца ще спечеля повече от стойността на едно меню в „Макдоналдс“. Ако пък се опитам да ги заколя вкъщи с помощта на стария Нилсон, няма да можем да си проправим път през многото мускули. С момчето тичахме насам-натам в примесения със сняг дъжд и псувахме, та пушек се вдигаше, особено то. „Fuck you!“, крещеше на овцете.
И аз не знам защо все още ги държа. Майка искаше да имаме няколко, понеже използваше вълната им за курсовете си по изработване на филц. А и готвеше една агнешка яхния с картофи и боб, толкова вкусна, че направо да си оближеш пръстите. Никога не ми беше минало през ума да се науча да я правя.
Никога не ми беше минало през ума, че майка може да умре.
Пък и самата мисъл да се отърва от нейните овце ми е неприятна. Едно от най-трудните неща, които съм преживявал, беше да огледам стаята й точно след като умря. Да изхвърля дрехи, които все още миришеха на майка, да докосна очилата й за четене, бурканчетата й с лекарства и различните й модели за плетки. Изобщо не бях подготвен за това. Така че намерих най-лесния изход — сложих всичко в няколко куфара и ги качих на тавана. Нищо не съм променял в стаята на майка, освен да сваля чаршафите от леглото. Целият перваз на прозореца беше пълен с малки синьо-лилави цветя. Сигурно вече са напълно изсъхнали.
Какво пък искаше да каже с „културен шок“?
Сутринта бях в града и свърших цял куп задачи. На няколко пъти ми се стори, че я виждам. В офиса на „Лантменен“26, в железарията и в млекарницата!
26
Скандинавски концерн в областта на хранително-вкусовата промишленост, енергетиката и селското стопанство. — Б.пр.