При Скаридата е тъкмо обратното. Усещам, че точно моята „странност“ задържа интереса й, а иначе мисли, че съм просто досаден, като си сложа каската и задъвча тютюн.
Докъде ли е стигнала медицината в развитието си — би ли могъл човек да поиска да трансплантират сложната бежова душица на Скаридата в пищния бюст и сръчните ръце на Виолет?
25
Днес се случи нещо наистина ужасно. Все още ме побиват тръпки, като се сетя за това.
Госпожа Лундмарк не дойде на работа вчера. Така започна всичко.
Мина известно време, преди въобще да забележим. Тя често идва по-рано от останалите, окачва палтото и малката си кожена шапка на закачалката в стаята си и се шмугва в хранилището, за да… хм, какво всъщност прави, когато не е в детския отдел? Предполагаме, че разпределя в каталози, сортира и разчиства документи, въпреки че, разбира се, никой не пита, а и тя заема такава позиция в библиотеката, че никой няма основание да поставя под въпрос нейната работа. Напоследък прекарва все повече време в хранилището и най-много да остави съобщение на Брит-Мари или на мен да наглеждаме детския отдел, докато я няма.
Така че забелязахме липсата й чак на обяд. Госпожа Лундмарк седи винаги на масата до прозореца и яде винаги йогурт с мюсли, четейки някой каталог. Ако в стаята настъпи пълна тишина, ще се чуе хриптящото й дишане. С нищо друго не издава присъствието си.
Седи там от 12,01 до 12,55. След това става, измива купичката си за йогурт и я слага на сушилнята за чинии. После се насочва към тоалетната. Това винаги ни се струва много забавно. Не всички могат да се похвалят със стомах, по който можеш да си свериш часовника.
Толкова сме свикнали с нейните навици, че тя се е превърнала в звънец, обявяващ началото и края на почивките: знаем, че е време за обяд, щом мине покрай рафта с музикалните ноти, който се намира срещу стаята за персонала, и слюноотделянето ни се повишава като при кучетата на Павлов31. Понякога е достатъчно да чуеш как си поема дъх, за да огладнееш.
А когато стане и се отправи към мивката, след като е изяла йогурта на малки лъжички, бързаме да прекратим разговорите си. Дори не се налага да си погледнем часовниците.
Вчера тя не дойде в стаята за персонала. Не си беше взела болнични, нито отпуск. Обсъждахме го може би две минути — и това беше най-дългият разговор, който някога сме водили за нея, откакто работя тук. Никой от нас не бе заставал на пътя й, нито бе работил заедно с нея по проекти, нито пък беше влизал в спор. Ала не сме я и избягвали, всеки ден говорехме с нея за времето и за работните ни смени. А по някаква причина тя е човекът, който се нагърбва със събирането на пари за подаръци за колеги, на които им се ражда дете, честват юбилей или напускат работа. Винаги избира подходящи подаръци — традиционни, но точно такива, от каквито хората са имали нужда. Чудехме се къде ли е в продължение на две минути. И, както обикновено, решихме, че това е нечий друг проблем, и се захванахме със своите.
Но тя не беше в стаята за персонала и днес. Така че говорихме за това може би около три минути. После попитахме Улоф дали знае нещо. И той не знаеше и добави, че няма представа как е организирала работата си. Веднъж се опитал да обсъди с нея служебните й задачи и тя му дала отчет, който продължил половин следобед.
— Цялата почервеня, когато я попитах — каза Улоф. — Скочи и донесе един дневник, който водеше, и в най-малки подробности ми обясни за някаква система за разпределяне на документи, която е разработила. Накрая просто бях принуден да се направя, че имам час за зъболекар. Така де, как щях да успея да я убедя да премине от онзи дневник към файловия мениджър на Windows?
Липсата на госпожа Лундмарк не оказваше никакъв ефект върху всекидневните задължения в библиотеката. Аз често се грижа за детския и юношеския отдел и винаги съм оценявала, че тя ми дава свобода на действие. Не, това е твърде дипломатичен начин да опиша ситуацията: по-скоро винаги съм смятала, че съм много по-компетентна от нея, и щях ужасно да се дразня, ако се опитваше да се меси в начина ми на работа. Така че за мен тя не беше нещо повече от не особено важна мебел, от която с лекота бихме се лишили при следващото разчистване.
Позвъних на домашния й телефон. Телефонният секретар съобщи, че съм се свързала с Инес Лундмарк, която в момента не може да се обади. Извиках „Инес? Инес? Аз съм, Десире!“ на няколко пъти, в случай че се намира наблизо и не вдига телефона, но не знаех нито в коя стая отеква гласът ми, нито дали с нея изобщо бихме могли да си говорим на „ти“ — никога преди не бях използвала малкото й име.
31
При експериментите си с кучета руският учен Иван Павлов (1849 — 1936) позвънявал на звънец и след това давал на кучето храна. Постепенно звънецът се превърнал в сигнал за мозъка, който давал нареждане за слюноотделяне, дори и кучето да не било гладно. — Б.пр.