До чашата ми с кафе майка слагаше вестник „Ланд“4, разтворен на обявите за запознанства. Понякога даже беше оградила някоя обява. Но, разбира се, никога не казваше нищо направо.
Това, което майка не знаеше, беше, че вече няма тълпа момичета на пункта за събиране на мляко, които изгарят от желание да се задомят с „Привлекателен Ерген Със Собствена Ферма“. Те всички заминаха за града преди няколко години и сега са учителки в детски градини и медицински сестри. Омъжени са за автомонтьори и продавачи и обмислят да си купят къща. Идват тук през лятото с мъжете си и някое русоляво пеленаче на ръце и в продължение на броени седмици се излежават на шезлонги в стария двор на родителите си.
Карина, която ме преследваше в гимназията и която можеше да ти пусне, ако малко й се подмажеш, понякога ме дебне от засада зад рафтовете на магазина. Магазинът все още е отворен през летните месеци, сигурно ще е така още няколко години. И изведнъж тя изскача и се преструва, че сме се срещнали случайно, и започва да ме разпитва дали съм женен и дали имам деца. Сега живее в града със Стефан, който работи в склада на „Домус“5. Съобщава ми го победоносно и ме гледа така, сякаш трябва да лея сълзи за това, което съм изпуснал. За бога.
Може би и тази, бледата, има възрастни родители, при които да отиде и да се излежава през лятото. Би било добре да се отърва от нея за няколко седмици. Въпреки че през лятото никога нямам време да ходя на гробището, с изключение на дните, когато вали като из ведро и коситбата се забавя.
И този надгробен камък, от който не откъсва поглед! Що за камък е това? Повече ми прилича на нещо, което някой земемер е захвърлил там, за да отбележи граница на земен участък!
Майка избра надгробния паметник за татко. Виждам, че е натруфен, но съзирам и цялата любов, която тя вложи, за да го избере. В продължение на седмици разглеждаше каталози. Всеки ден й хрумваше нова идея за украса и накрая всичко се събра накуп.
Йорян какъв ли й е? Баща, брат или може би мъж? И ако има сили да идва тук и да се взира в камъка ден след ден, защо не намира сили да засади поне едно цвете на гроба му?
3
Днес се случи нещо абсолютно неочаквано.
Беше ясен, студен есенен ден и в обедната почивка отидох на обичайната си разходка до гробището. Горският собственик седеше там на пейката. Когато пристигнах, ме изгледа мрачно, сякаш влизах с взлом в собственото му гробище. Ръцете му бяха целите в пръст, явно беше приключил с дневната порция градинарство. Чудя се, защо ли е само с три пръста?
Седнах на пейката и започнах да си мисля какви ли деца щяхме да имаме с Йорян. Той щеше да е в бащинство през половината време и да разучи всичко за пелените и практичните торби кенгуру. Щеше да води бебето на бебешко плуване.
Бяхме женени пет години и почти не сме се карали. Най-много някое сопване или леко повишаване на тон, винаги идващи от мен, но те никога не прерастваха в скандал.
Заслугата за това не беше моя. Йорян не се караше с никого. Приятелски излагаше гледната си точка отново и отново, докато човек просто не се предадеше от изтощение и не се съгласеше с него.
На няколко пъти ми се случваше да загубя контрол заради тази безкрайна добронамереност и да започна да се държа като дете — ритах мебелите, демонстративно излизах от стаята, блъсках врати. Йорян никога не даваше вид, че забелязва, и аз в един момент спирах, защото подозирах, че от цялата работа той трупа точки за добро поведение на мой гръб.
Веднъж смачках целия „Дагенс Нюхетер“6, страница по страница, на топки и го бомбардирах с тях. Бяхме посветили половин събота на вестника — читателските писма трябваше да се обсъдят, културните събития да се отбележат, макар и случващи се на километри от нас, трябваше да се смеем на комиксите и да включим в плановете си приготвянето на пикантна съботна супа с домати, сушени на слънце. Изведнъж ми се стори, че истинският живот ми се изплъзва, просто преминава покрай прозорците, докато ние четем, затова дръпнах вестника към себе си и атакувах. Тогава в кафявите му очи съзрях такава тревога, че трябваше или да му фрасна един, или да заплача.