— Трябва да дойда и да говоря с теб, сега, веднага! — каза. — Кога има автобус?
Побиха ме тръпки. Денят Х беше настъпил. Тя възнамеряваше да ми заяви, че вече й е дошло до гуша от мен, а след това нямаше да имам нищо, с което да запълвам времето си, освен копитата на Амерсфорт 506. Животът щеше да се върне обратно към Началната точка, за нови тъжни дни, амин.
Стоях и се взирах в отражението си в огледалото в коридора. Стара и мръсна плетена шапка в кафяво и оранжево. Под нея коса като кълчища, много по-тънка, отколкото си я спомнях. Това аз ли бях? Откога не се бях поглеждал в огледалото? Как въобще й се занимава да вземе автобуса и да ми го съобщи лично? Свястно момиче, наистина!
Примирено й продиктувах разписанието на автобуса, след което се замъкнах в обора и довърших работата. После издоих кравите и точно когато внесох вътре силажа, тя дойде. Шапката на гъби беше нахлупена върху ушите й, а ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Покачи се предпазливо върху хранилката и се насочи право към мен, като нервно отскачаше встрани, когато кравите подаваха главите си. Оставих ръчната количка на земята и застанах неподвижно, изпънат като лък.
Тя се приближи, обгърна ме с ръце и допря бузата си до мръсния ми гащеризон.
— Ти си толкова нормален! — каза. — И имаш толкова грозна шапка!
Изрече го така, сякаш казва: „Чуй, мило, това е нашата песен!“.
Кълна се, че в обора веднага стана по-светло. Както през летните вечери, когато изключиш вентилатора за сушене на сено и мощността на лампите изведнъж нараства с няколко вата. Става по-светло и тогава осъзнаваш, че точно толкова светло трябва да е всъщност!
Не беше дошла, за да сложи край.
Влязохме в къщата, направихме си чай и обрахме остатъците от кифличките с канела, които бях купил, за да почерпя налбанта. След това ми разказа за колежката си, която беше мръднала.
27
Инес купила архивните си шкафове някъде през седемдесетте. В продължение на двайсет години събирала папки в тях.
Първо за роднините си до седмо коляно. Правила родословно дърво. Оттам беше тръгнало, както по-късно разбрах.
Но защо да се ограничаваш само с трупане на сведения за хора, които отдавна ги няма?
Започнала да прави папки за съседи, колеги, стари съученици. Приятели нямала.
— Никога не съм имала интерес да създавам приятелства — каза тя делово. — Всичко става толкова ангажиращо и сложно. Човек губи чувството си за свобода.
Имаше папки за касиерката в кварталния супермаркет, за домоуправителя и за пощальона. Те не бяха особено дебели.
— Трудно ми е да намеря информация за тях — обясни извинително. — Правя преки наблюдения, а понякога получавам сведения от семейните страници във вестниците. Но няма как да ги посещавам в домовете им.
— Преки наблюдения? — попитах.
Тя се подсмихна доволно.
— Не си забелязала, нали?
Не разбирах за какво говори.
— Аз не шпионирам — каза. — Нямам ни най-малко желание да се меся в живота на другите, не искам да навредя на никого, нито пък да помогна на някого. И в никакъв случай не възнамерявам да използвам каквато и да е част от тази информация. Впрочем това, което събирам, не представлява интерес за повечето хора. Така или иначе, съм подписала споразумение с адвокат да унищожи всичко при моята кончина. Но можеш да погледнеш своята собствена папка.
Тя отвори зелена метална кутия с надпис Колеги и извади оттам една папка. Беше доста дебела.
— Седни! — каза и замахна с папката, като че бях някое ужасно бавно куче. Постави я пред мен на масата.
Вътре имаше мои черно-бели снимки в библиотеката, на улицата или на балкона ми. Последната изглеждаше заснета под ъгъл, отдолу, от другата страна на улицата. Снимките от библиотеката бяха на дребни точки, сякаш са снимани от разстояние и след това увеличени.
— Имам фотографско оборудване в банята! — съобщи тя гордо.
В папката беше и разписанието на работните ми смени, включително и за този ден. Видях съобщения до всички читатели, финансови отчети и напомнителни писма, които съм подписвала и изпращала на различни хора. В малка папка с надпис „Дрехи“ много точно беше посочила любимите ми цветове и материи и бе добавила няколко коментара относно тоалети, които бях носила: „Коледно тържество, червена плисирана пола, дълга жилетка, блуза с голяма яка“, „15 май, тъмносиньо сако, прекалено широко. На починалия съпруг?“. Имаше списък на книгите, които съм заемала от библиотеката, и няколко касови бележки от магазина за хранителни стоки, където пазарувам.