— Това са твои касови бележки! — заяви тя. — Мислиш ли, че е неприятно, че съм те снимала, без да знаеш, и че съм запазила касовите ти бележки, след като си пазарувала?
Не можех да призная, че мислех така, не и когато ме гледаше втренчено с наклонена глава, непроницаема като врабче.
Измъкнах от папката една голяма бяла носна кърпа, която миришеше на нещо познато. Тя се изчерви.
— Твоят е! — каза. — По принцип никога не задържам предмети, направих го заради парфюма ти — исках да разбера какъв парфюм употребяваш. „Eternity“ на Келвин Клайн34, нали? Поне това е, което успях да науча на парфюмерийния щанд в „Домус“.
— Но трябва да използваш за нещо всичко, което знаеш. Само защото ти харесва да събираш и архивираш ли го правиш? Да не би да пишеш роман?
Изведнъж ми хрумна, че може да е това. Чела съм за писатели, които работят по този начин.
— Естествено, че не! — отвърна тя с раздразнение. — Вече има предостатъчно романи. Ала… така да се каже… понякога… случва се за малко да пробвам вашите животи, както човек пробва дрехи в магазина, които всъщност никога не би си купил, но пък иска да се види в нещо ново! Настанявам се на балкона и си мисля, че аз съм ти, че седя на твоя балкон в някое пролетно утро, облечена съм в старото ватирано яке и шапката на гъби и дъвча от онези сухари „Finn Crisp“, които постоянно си купуваш. Затварям очи и си представям, че косата ми е белезникаво руса и тънка и че съм едва на трийсет и няколко. В такива моменти съм се подготвила добре — купила съм „Finn Crisp“, дори смятах да си взема малко шишенце „Eternity“! И така си седя и си мисля какво ли да облека утре — дали да си сложа дългата пола или дънките и пуловера? Да обядвам ли с приятелката си, или да отида на гробището? Мисля си и за починалия ми мъж — нали знаеш, често го виждах, когато идваше да те вземе. Но не задълбавам много в това. Твоите истински чувства не ме вълнуват особено.
— Моята папка е доста дебела — измънках аз. — Виждам, че за Лилиан си събрала много по-малко материал.
— Нейният живот не ме интересува толкова. За нея имам основно външни наблюдения, защото понякога може да попадне в полезрението ми, когато съм някой друг. А и нали тя също трябва да получава подаръци за рождения си ден!
Ами да, подаръците за колеги! Нищо чудно, че изборът й беше неизменно точен!
— Ти, за сметка на това, винаги си ми била много интересна — каза Инес. — Ти също си човек, който повече наблюдава, отколкото участва. Само дето ми се струва, че си твърде нетърпелива, за да архивираш онова, което виждаш. Но може би и това ще стане някой ден.
Звучеше като блага учителка в началното училище. С времето може би и на теб ще ти захлопа дъската, приятелче! Въпреки че дали в действителност тя беше мръднала?
— Можеш ли да ми кажеш нещо за моя живот, нещо, което не знам? — попитах.
— Да, мога — каза. — Но нямам намерение да го правя. Би било равносилно на измама. Дори и опасно. Като в онези научнофантастични романи, в които някой променя някакъв дребен детайл в миналото и в резултат цялото настояще изглежда различно. Не знам. Но знам, че аз само пробвам живота ти, понякога, за малко. Само го вземам назаем. Не го износвам!
Веднъж слушах един фински изследовател, обясняваше, че нормален човек е онзи, който не е достатъчно изследван и анализиран. Защо да е по-откачено да картотекираш живота на хората, отколкото да наблюдаваш птици? Тя, разбира се, не беше по-луда от мен и нито огорчена, нито сантиментална. Просто практична и ефективна и много поетична.
— Този, новият — каза. — Той ме озадачава. Или е напълно неподходящ за теб, или е единственият възможен.
— Бени ли? Да, Инес, какво да правя с Бени?
— Наистина не давам съвети! — отвърна Инес.
28
Нещо се случи горе-долу по същото време, по което дойде и ми разказа за колежката си. Сякаш след това започна да си отваря очите по-често, отколкото устата. Или как да се изразя…
Тя определено говореше много. А аз, разбира се, нямах нищо против — като се има предвид тишината, в която бях живял, преди да се появи. Пък и почти всичко, което казваше, ми се струваше интересно или забавно, или сладко. Но понякога се чудех дали е в състояние да преживее дори едно нещо, без едновременно да говори за него. Изглежда, това бе нейният начин да възприема нещата, които й се случваха. Като че ли трябваше да ги сдъвче на малки парченца, за да може да ги глътне, така както се хранят пенсионерите с разклатени зъби.