След това се върнах обратно вкъщи.
Госпожица Десире, Силно Желаната, изсумтя раздразнено.
— Не можеш ли да си оставяш работните дрехи в килера? — попита тя. — И ти казвах за висшите учебни заведения…
Свих юмруци и ги притиснах към ушите си.
— Чуваш ли се какви ги говориш? На практика ми казваш да продам фермата! — изкрещях. — Защото вероятно не възнамеряваш ти да се грижиш за нея, докато аз си щракам с пръсти с помощите за обучение, които дават за възрастни? Или може би си представяш как вземам кравите с мен и ги приютявам в общежитието на висшето учебно заведение?
Тя пребледня още повече от обикновено, стана по-скоро бяла, отколкото бежова.
— Не разбирам защо се ядосваш толкова много — измънка. — Трябва да съществува някакъв начин да учиш, ако наистина го искаш. Имах предвид само, че явно ученето ти се удава. Въпреки че ти може би изобщо не желаеш да учиш. Просто забрави какво казах!
— Ако го искам! — изкрещях отново. — Дори и да искам, после какво? След като съм учил в продължение на пет-шест години и съм добавил половин милион крони дълг за обучение към дълговете, които вече съм натрупал? Какво следва тогава? Да взема да стана библиотекар ли? И да се разхождам между рафтовете с книги и да си мисля за хубавите си оценки? А и какво, мамка му, си въобразяваш, че знаеш за това, което родителите ми са ми „позволили“ да правя!
Тя седеше напълно притихнала и не вдигаше поглед от оценките ми. Издърпах дипломата си от ръцете й и я накъсах на малки парченца, които оставих да се посипят върху главата й. Държах се като умопомрачен.
— На теб изобщо не ти пука какво „искам“ аз! — продължавах да крещя. — Интересува те само какво искаш ти. Да имаш някого, който да говори с теб за Лаконг, така че да не се срамуваш пред приятелите си в библиотеката. А си нямаш и идея какво значи да притежаваш ферма. Това, което аз искам, е да имам някого, който да ми помага да дам „Парагел“37 на току-що отелилите се крави навреме, за да не се залежат и да получат пареза!
Крещях все по-силно и по-силно.
Тя се изправи.
— Кого точно се опитваш да надвикаш? — каза единствено и си тръгна. Чух колата на двора, след това се възцари оглушителна тишина. Само въпросът й остана да виси във въздуха.
35
Никога не съм се чувствала толкова зле през целия си живот.
В началото се зарадвах. Дипломата му, която намерих на дъното на една кутия между удостоверение за плуване и скица на мотопед, доказваше нещо, което винаги бях усещала. Петици почти по всичко — шведски, математика, английски. Само две четворки — по религия и по трудово обучение. Чисто и просто мозъкът му сечеше. Никога не беше имал време да е зубрач — знаех, че е помагал във фермата от момента, в който е проходил. Навярно затова и се държеше толкова подчертано по селски, когато се опитвах да му налея малко висока култура. Това го предизвикваше. Съзнаваше, че там някъде има нещо, от което би могъл да извлече полза, и ако се поддаде, би бил принуден да признае, че нещо е пропуснал. Че е избрал „погрешно“.
Бях напълно неподготвена за яростната му реакция. Нямаше какво да кажа. Просто ми се беше искало да го опозная по-добре и си бях въобразявала, че може би щяхме да успеем да намерим няколко звезди, с които да построим моста си. Златни звезди.
Очите ми бяха пълни със сълзи на самосъжаление, когато хукнах от дома му. О, горката аз, колко неразбрана бях останала!
Това, естествено, изобщо не беше истина! Аз бях тази, която бе имала съвсем погрешна представа за всичко. Изясни ми се към шест на следващата сутрин, след четиринайсет чаши чай. Момичето, което винаги бе получавало златни звезди в малката си книжка. И похвали от мама. Прилежната Десире, която щеше да запали свещта на Знанието в неговата селска тъма. И действително не знаех абсолютно нищо за това какво родителите му бяха искали от него. Всичко, което знаех, беше, че те бяха мъртви, а той бе засадил цяла градина на гроба им.
Внезапно ме обзе отчаян копнеж за мама. Чувството беше толкова силно, че дори мъничко закопнях и за татко. Копнеех за старинната дъбова маса, на която аз седях и четях високо на мама на английски с пресилено произношение. Тя не знаеше английски, но се грижеше за това да ходя на езиков курс в чужбина всяко лято. И плака от вълнение, когато за първи път, препъвайки се в нотите, изсвирих на пиано една соната от Моцарт. Мама не можеше да реши дали щях да стана пианист, или просто Нобелов лауреат.