— Виждаш ли! Образованието винаги помага! — наблегна тя и ме погледна предпазливо. Не бяхме закачали темата за Голямото Яростно Избухване.
— Неделното училище! — каза, като посочи гирляндите си.
— А на какво щеше да ги окачиш, ако аз нямах собствена горска площ? — изсумтях в отговор. И с това темата беше приключена.
После дойде време за коледния обяд. Херингата по руски изглеждаше като прясно кравешко лайно, но на вкус беше приказна, също както и Фалшивата гъска. Изнесохме Коледните бухтички навън, за да почерпим Дядо Коледа, ала като помислихме добре, ги прибрахме обратно и ги изхвърлихме в коша за боклук. Ако Дядо Коледа ги опиташе, щеше да подпали обора. След това изхвърлихме и сушената треска, тъй като никой от нас никога не я беше харесвал, въпреки че е част от традиционната коледна трапеза.
Оказа се, че тя може да пее средния глас на Хосиана, и започнахме да кроим планове как да се докопаме до първия.
— Предполагам, че ще трябва да се съберем и да си направим един — казах аз и изхвърчах към обора, преди да успея да видя изражението на лицето й. Знаех, че преминавам границата. Щяхме да живеем ден за ден, това беше негласната ни уговорка. Трябваше да внимавам какви ги говоря.
След вечерното доене сложихме подаръците под елхата и всеки се опитваше да примами другия да отвори първи. Започнахме със забавни подаръци: аз й дадох едно пластмасово ако, с което да освежи стерилния си апартамент, тя ми подари гангстерска шапка и игла за вратовръзка със знака за долар, да я нося, когато съм с приятелите си от финансовите среди. Тя получи чифт огромни вълнени ръкавици с един пръст, а аз игра на име „Омагьосаният замък“. Разбира се, никой от нас не беше подготвил коледен подарък, който дори и леко да намеква за съвместно съжителство — това също беше част от негласната ни уговорка. Ала аз се осмелих да й дам един специален подарък — моя снимка от девети клас в сребърна рамка.
— Това всъщност не съм аз, но пък е този, който ти харесваш — казах. Тя се изчерви леко.
— Тогава ще получиш нещо, което също не е подходящо за теб, но може и да ти хареса — отвърна.
Беше дебела стихосбирка на Гунар Екельоф41.
— „Цялата природа, наситена с любов и смърт около теб…“ — зачете и ме погледна крадешком. Прехапах си езика, за да не изръся някоя глупава шега от сорта на това, че книгата е точно толкова дебела, та да я пъхна под крака на нестабилната кухненска маса. Тя много добре знае как неистово започвам да се дърпам, когато се опитва да ме поведе по пътеката на културата, но този път беше различно. Усещах, че се надяваше да ми даде нещо, което беше част от нея, и си помислих, че трябва да му хвърлям по едно око в леглото през вечерите, в които съм сам. Нямаше да ме заболи от това. Хм, всъщност щеше, ако вземех да заспя, а книгата паднеше върху главата ми… Тихо, Бени!
Целунах я и започнахме да играем на „Омагьосаният замък“. Защото идеята беше да ни бъде хубаво заедно, на двете изгубени деца в гората. На Коледа!
Целта на играта е, като се движиш през множество стаи, преодолявайки различни опасности, да намериш съкровище и да успееш да се измъкнеш от замъка преди полунощ. Аз се изправях срещу чудовища, вдигнати мечове, бездънни пропасти и отровни паяци, но винаги откривах тайни изходи и вълшебни отвари. Тя през цялото време изтегляше картата „Празна стая“ и кротко се придвижваше с една стъпка напред. И накрая само аз успях да изляза от замъка жив, въпреки че не намерих никакво съкровище.
Тогава тя започна да хлипа.
— Ама чакай, толкова трудно ли губиш? Ще се върна обратно в замъка и ще падна в бездънната пропаст заедно с теб! — опитвах се да я успокоя.
— Не е това! — каза тъжно. — Просто тази игра беше историята на моя живот. Празни стаи.
39