На третия ден на Коледа той се появил ръка за ръка с едно съвсем младо момиче, което първоначално се сторило на Мерта тъжно и тантуресто.
После видяла, че то било поне в петия месец.
Оказало се, че чак сега Роберт изживявал Истинската Любов и искал да направи всичко за Жанет и детето. Били на път за курса за бъдещи родители и дали можел да вземе назаем колата на Мерта около Нова година, нали, в името на старото приятелство? Жанет имала роднини извън града.
Говорел на Мерта, с която се бяха събирали и разделяли в продължение на дванайсет години, с леко разсеяна симпатия, сякаш била негова братовчедка или приятелка от ученическите години.
— И точно така се чувстваше в този момент, мога да се закълна! — каза ми Мерта.
— Не ти ли беше дошло до гуша от деца? — попитала го тя.
— Ти това не можеш да го разбереш, Мерта! — отвърнал Роберт, без да му трепне окото. — Ти в крайна сметка сама си избрала да изключиш децата от живота си. Не си в състояние да разбереш как един мъж може да копнее за дете, когато открие подходящата жена.
Тогава Мерта им дала колата си. Само и само да се махнат от апартамента й, бързо.
Ръцете ми се тресяха, когато се върнах на работа.
След една седмица изписаха Мерта от болницата. Бяхме у нас и тя режеше лук в кухнята.
— Чувствам се като статист във филма за собствения ми живот — каза. — Аз съм част от тълпата на заден план, марширувам с армии от войници или се движа сред бедняци. Но има и някой там отпред, в близък план. Само че не мога да видя кой е той.
В този период често се изразяваше неясно и замечтано, без да се смущава или да обяснява.
След това направи нещо покъртително.
Докато режеше лука, си поряза палеца доста дълбоко. Известно време се взираше в кръвта, а после погледът й попадна на нелепия плакат с влюбената двойка от Бени.
Решително се насочи към него, прекоси дневната с леки стъпки, качи се на дивана и притисна палеца си към очите на жената — нежно като ласка.
Сега жената в раковината плачеше кръв.
42
Не можеше дори да дойде да ми върне колата, защото трябваше да стои при приятелката си в болницата, каза тя. Стоеше там през деня, а вечер работеше. Наложи се да отида с автобуса до града, за да си взема колата; беше оставила ключа върху една от гумите. Колата бе паркирана пред блока й. Влязох в двора и погледнах нагоре към прозорците й. Щорите спуснати — бяха от онези дървените, нямаше даже нормални пердета.
Не вдигаше телефона, дори телефонният й секретар не беше включен.
Минаха пет дни, без да се чуем. Започнах да се занимавам с всички писма, отнасящи се до моята ферма, които пощенската ми кутия бълваше всеки божи ден. Ако някога отново дойде тук, ще намери студения ми труп, задушен под лавина от писма, мислех си. А след това ще ме погребе под някой камък като на земемер и ще започне да търси други нещастници по пейките на гробището. Наистина се опитвах да й се сърдя, така сякаш ме болеше по-малко и поне можех да спя.
Не знаех дали просто не й пукаше за мен, или наистина имаше сериозна причина да не се обажда. Щях ли и аз да направя същото за Бенгт-Йоран? Да стоя при него в психиатричното отделение ден след ден, да работя вечер? Да нямам време да й позвъня?
Това дори не мога да си го представя. Бога ми, на Бенгт-Йоран може да му се отстрани мозъкът с електрическата резачка и пак няма да се забележи никаква разлика. Пък и с него не сме приятели по този начин. Приятелството ни до голяма степен е стар навик от детските години, а така и не ми остана време да намеря някой друг приятел.
Освен това винаги съм имал една такава представа за „нервите“, като на по-възрастните хора в селото. „Да бяха застреляли първия психолог, сега щяхме да си живеем без никакви проблеми“, каза веднъж един старец. Прав е. Само кръшкачите приписват проблемите си на „нерви“, понеже не искат да се захванат сериозно със ситуацията.
Ако Скаридата ме чуеше да говоря така, щеше да ме повали на някой диван с ритник в чатала и да ме анализира до откат, това ми беше ясно.
Един ден тя се обади. Звучеше напрегната и аз наострих уши.
— Какво има?
— В момента е доста тежко — каза. Чудех се дали смята да ме разкара така както си говорим по телефона. Мисли бързо, Бени.