Естествено, не можех да предприема нищо повече в тази насока — единственото, което щях да постигна, бе да докарам неприятности на секретарката. Те гледат да си вържат гащите, този тип мъже. Но не съм сигурна, че просто си търсеше дребно приключение в сигурната прегръдка на общинската йерархия — случваше се да ми звъни посред нощ и да ломоти и хлипа в телефонната слушалка. Разказах на Бени и той предложи да си сложи изкуствен мустак и да влезе в сградата на общината, представяйки се за друг. Това бе един от редките случаи, в които успях да го заинтригувам с работата си — май ревнуваше малко.
Най-лошото беше не това, че общинската клечка ме сваляше, нито пък че фестивалът не се състоя. През годините съм се научила да си имам едно наум, когато съм мила с мъжете. Някои от тях очевидно проявяват необяснима слабост към жени като мен. В началото мислят, че съм крехка и уязвима, а щом усетят, че това може би не е точно така, се превръщам в загадка, която именно те ще успеят да разгадаят. Случвало се е и преди.
Най-лошото беше, че жената на тази клечка ми е колежка в библиотеката. Тя, разбира се, не знаеше нищо — не че имаше много какво да се знае, — но я чувах да говори в стаята за персонала, както го бе правила години наред:
— Сега, след като децата напуснаха семейното гнездо, Стен и аз най-накрая имаме повече време един за друг! Само да можеше да си вземе отпуск, за годишнината от сватбата ни щяхме да отидем на Мадейра на втори меден месец! Стен и аз, Стен и аз…
А през нощта Стен хлипаше по телефона.
Темата за разговор в работата се въртеше все около съпрузите в този период. Лилиан основно се оплакваше от своя:
— … и като се прибереш вкъщи, след като си стояла на крака десет часа, той просто си седи на кухненската маса, разгърнал вечерния вестник върху черупките от яйца и купичките от корнфлейкс от закуска, и пита какво ще има за вечеря. И все за нещо трябва да го утешаваш — понеже не е спечелил от лотото или някой се е държал като идиот в службата му, или понеже оплешивява. Всъщност най-спокойно е, когато е болен, защото тогава само лежи и охка и с децата имаме малко време да правим това, което наистина ни се иска…
— Ето! Стен никога не би постъпил така! Той е толкова мил и съобразителен, че често закусва в работата…
Говореха ли, говореха и ми скачаха по нервите. Защото бях убедена, че и те някога са изпитвали към мъжете си поне част от това, което сега ме тегли към Бени. Твърде стара съм да вярвам, че „при нас със сигурност няма да стане така…“, особено като се има предвид, че нещата още отсега не са цветя и рози.
И животът се разпадна на две части — трудната, интересна работа, която запълваше деня ми, и времето след това, през което все повече и повече премислях.
Стен. Мъжът на Лилиан. Робертино. И Йорян.
А Бени?
Колко висока цена бях готова да платя и какво беше онова, което в действителност исках?
Имаше само един човек, когото можех да попитам. Затова отидох у тях.
46
Виждаме се все по-рядко и по-рядко.
Тя вече не може да идва с колата на приятелката си — очевидно приятелката й се е отървала от колата си — и затова се налага или да отида и да я взема, или да дойде с автобус. Но има само един, в 7,30 вечерта в делнични дни. Тогава тя пристига тук в 8,30, а аз гледам да съм в леглото в 10,00. Рядко успявам да я взема преди осем вечерта, така че и в двата случая става късно. Ако пък остана да спя при нея, трябва да стана в 5.
Час и половина, веднъж или два пъти седмично. Без да броим седмиците, в които е в командировка.
При положение че на нас са ни нужни няколко денонощия само за да надникнем под повърхността на собствените си шеги. Не можеш да подхвърлиш: „Имаме ли бъдеще заедно?“, когато тя стои в коридора и си облича палтото.
А, забравих уикендите. В тях се случва да е тук по цял ден. Тогава се и караме. Или избягваме да го правим, което е почти толкова изтощително.