След това започнах да изчислявам дали ще успеем да купим кола за нея. Може би ако продаде апартамента си и по този начин се отърве от ипотечните вноски… ясно е, че няма да има време да продължи на пълен работен ден, а и нали ще прекъсне за няколко години, когато първото дете се появи… или пък би могла да работи по няколко часа на ден, ако наистина държи. В селото няма детска градина… но Виолет може да гледа детето през деня…
Така си представях нещата и, да, тези мисли озариха последния месец, преди да започне кошмарът на лятното полугодие, изпълнено с непосилен труд. Бях толкова погълнат от пресмятанията си, че напълно бях забравил за Скаридата. Но един ден й казах, че има нещо важно, за което искам да говорим. Дойде доста неохотно с автобуса, защото точно в този момент беше заета с някакъв театрален фестивал за деца. Сложих я да седне, донесох хартиите, скиците и изчисленията и започнах презентацията си.
Тя не попита нищо, не каза нищо. Чак когато стигнах до въпроса за работа на непълен работен ден, деца и Виолет като бавачка, тихо изстена. Млъкнах и в стаята за момент настъпи мъртвешка тишина.
След това беше неин ред да говори.
Напомни ми онова женско коли, което някога имах, дето се катереше по стените като полудяло и просто искаше да избяга.
Правя всичко възможно, за да забравя какво каза тогава. Ставаше въпрос, че тя не може да си представи — да визуализира, така се изрази, че занапред нейните лета ще преминават, тичайки с кошници за пикник по полето или ходейки на пансион сама с евентуалните ни деца. Че обича работата си и е работила здраво, за да стигне дотук, че не би могла да ръководи детски отдел на половин работен ден, а и половин библиотекарска заплата едва ще покрива разходите за колата — ще бъде принудена да ме моли за пари дори за фризьор. И че по-скоро би направила аборт, отколкото да повери детето си на Виолет.
Когато стигна до този момент, за мен всичко беше приключено.
Тя продължи да философства за това, че сега ни е добре така и защо не изчакаме да видим как ще се развият нещата между нас — а аз нямах сили да й противореча.
После ми обясни колко важно ще бъде да излизам в бащинство и че би искала да пътува през лятото. Даже не я попитах дали някога е чувала за фермер с млечни крави, който е излязъл в бащинство и е свободен през лятото. Просто седях и кимах, като играчка с механизъм.
Обади се на следващия ден и се извини, че е била толкова рязка, но страдала от предменструален синдром и била изнервена. Щяла обаче да измисли някаква вкусотия за вечеря в събота.
За първи път правеше нещо подобно. Милата скаридка, тя дори не е разбрала, че краят настъпи. А аз просто събирам сили да й го кажа.
49
Пълна бойна готовност, казват военните. Тогава трябва да си държиш пушката постоянно заредена, защото врагът дебне наоколо.
С Бени бяхме в пълна бойна готовност от няколко седмици. Проблемът беше, че не виждахме кой е врагът.
Нещо се бе случило, което, изглежда, беше поставило началото на края — но кога по-точно?
Разбира се, някой може да каже, че това се е случило в момента, в който се срещнахме за първи път.
На мен ми се струва, че стана онази вечер, в която Бени разгърна пред мен скиците си с предстоящите промени в къщата и ме въведе във финансовите си изчисления за това как аз ще продам жилището си и ще напусна работа. Или най-малкото ще премина на половин работен ден.
Имах чувството, че се задушавам, бях получила пристъп на душевна астма. Защото той запращаше реалността право в лицето ми, същата реалност, която дотогава бях заобикаляла отдалече. Разбира се, че и аз бях размишлявала за нас, но за нашите „чувства“ и за нашите различия. Дали чувствата щяха да се износят, докато работим върху връзката си. Защото ако не успеехме да ги запазим, въпросът къде да живеем нямаше да бъде от значение.
За свое успокоение си бях решила, че той навярно в един момент ще стигне до извода, че млекопроизводството е твърде изтощително, и ще започне работа в някоя фирма за трактори. И ще си намерим нещо по-близо до града. А ако толкова държи да запази семейната ферма, може да я дава под аренда. Някъде дълбоко в себе си знаех, че този оптимизъм е доста наивен — след яростното му избухване, когато открих дипломата му, подозирах, че нещата не бяха толкова лесни. Но както казах, успявах да държа този въпрос извън живота си. И ето че той се появи и сложи въпроса в скута ми и замаха с опашка около мен.